Майк Лосон - Вътрешно разследване

Ако имаше подслушващо устройство, можеше и да чуе какво си говорят, обаче нямаше. Ето това й беше странното на тая операция. Шефът като че ли нямаше достъп до апаратурата, която използваха едно време. Без микрофони, без проследяващи устройства, без очила за нощно виждане. Дори трябваше да си носят собствени фотоапарати, който в неговия случай беше един малък, евтин, боклучав цифров кодак. А когато Фил попита дали да не се опитат да монтират бръмбари в къщата на Големия гълъб, шефът каза: не, още не. Е, това може би не беше чак толкова изненадващо, като се има предвид кой беше Големия гълъб. Но тази операция не беше съвсем наред. Шефът определено беше намислил нещо.

Направо да си умреш от смях: като че ли имаше случай това потайно копеленце да не е намислило нещо.

Ама какво ли му пукаше изобщо, беше фасулска работа. Когато се записа морски пехотинец, преди да започне работа при шефа — сякаш беше преди един милион години, — той и още неколцина други се жалваха, че нищо не вършат, а през цялото време само чакат. Едно старо куче ги чу да мрънкат и каза: „Момчета, едни и същи пари ви плащат и да марширувате, и да се биете“.

А на него му плащаха. Когато се пенсионира, си мислеше, че с Шарън без проблем ще си живеят с държавната му пенсия, но парите изтичаха през пръстите на Шарън като вода. Спестяванията им се бяха стопили до нулата. Така че спри да се вайкаш, каза си той. Плащат ти едни и същи пари и да маршируваш, и да се биеш, а тъпа работа е по-добре от никаква работа. А и определено беше по-добре, отколкото да попаднеш в някой ад като Косово.

Демарко сви в алеята пред къщата на Ема и паркира. Ема живееше в Маклийн, Вирджиния, в красива червена тухлена къща, която изглеждаше много по-скъпа, отколкото би могла да си позволи с пенсията на държавен служител. Щеше ли Ема някога да разкрие източника на богатството си? Разбира се, че не. По-скоро сфинксът ще запее на камила.

От къщата се носеше музика. Кристин, любовницата на Ема, свиреше на виолончело в Държавната филхармония и често репетираше вкъщи, но Демарко чуваше звуци — или по-скоро в този случай шумове, — които идваха от повече от един музикант. Поначало Демарко не беше фен на класическата музика — дай му на него добрия стар рокендрол, — но тази музика… Е, не беше типичната монотонна мелодия на Бетовен или Моцарт, която ти пускат в асансьора. Звучеше като вой на котки в предсмъртна агония.

Позвъни на вратата. Отвратителното произведение продължи. Пак звънна и Ема отвори с невменяем поглед, все едно тя беше мъчителката на котките.

— Слава богу, че дойде! — Това не беше обичайната й реакция, когато го видеше. Тя извърна глава и изкрещя през рамо: — Кристин, трябва да изляза. Джо е тук и има… има спешен случай.

Не изчака отговора на Кристин, а моментално затвори вратата.

— Заведи ме някъде, където е звукоизолирано и предлагат алкохол.

— Какво става? — попита Демарко.

— Квартетът на Кристин.

Демарко беше забравил, че Кристин си докарваше по малко недекларирани доходи, като свиреше с един квартет. Веднъж ги беше слушал — преживяване, което би повторил единствено ако е тежко дрогиран.

— Репетират пиеса от някакъв авангарден шведски композитор. Или беше датски. На кого му пука? От един час свирят този пасаж и вече се готвех да ги изпозастрелям всичките.

Не си намериха звукоизолиран бар, но откриха един, който беше порядъчно тих, дори уредбата беше изключена. Ема си поръча синьо мартини — кюрасо с лайм и джин. Цветът на питието беше почти същият като на очите й. Демарко дълго време си избира марка водка, като обсъждаше възможностите с бармана, докато най-накрая се спря на някаква, произведена в Ирландия, наречена Бору . Кой би предположил, че ирландците правят водка? А тя дори беше съвсем прилична, определено по-добра от онзи антифриз в хладилника му, но не беше евтина. Ема отбеляза, че евтиното и доброто рядко вървят ръка за ръка, аксиома, която Демарко беше решен да опровергае.

— Е, какво мислиш? — попита Демарко, след като изложи почти дословно разговора си с Лидия Морели в катедралата.

— На първо място си мисля, че трябва да вземеш на сериозно онази част с „животът ти е в опасност“. Има разни странни неща около смъртта на Тери Финли, а и фактът, че сенатор Морели твърди, че не познава Финли, ме притеснява.

— Мен също, но не забравяй, че човекът, който ми каза, че Пол Морели е познавал Тери, миришеше на алкохол в девет и половина сутринта.