Майк Лосон - Вътрешно разследване

Съдейки по офиса му, Бъроус беше типичният изтормозен, пренатоварен шеф на канцелария. Малката му разхвърляна стаичка преливаше от разлистени материали и такива, които никога нямаше и да бъдат прочетени; кутията му за входящи документи беше една вавилонска кула, която всеки момент щеше да рухне; куп жълти листчета с бележки от телефонни разговори бяха струпани на разкривена пирамида до телефона му.

Демарко познаваше десетки хора като Бъроус. Те нямаха и капка чар, но бяха умни, работливи и отдадени до фанатизъм. Докато шефовете им прерязваха ленти и целуваха бебчета, те стояха в офиса до среднощ, четяха ситния шрифт в текстовете на законопроектите и сключваха споразуменията, които прокарваха законите. Политиците обикновено бяха емблематичният орнамент върху капака на правителствената машина, а хора като Ейб Бъроус бяха двигателят.

Когато Демарко влезе в офиса, Бъроус говореше по телефона.

— Кажете на вашия човек, че Морели пръста си няма да мръдне за мостовете в Мисисипи, докато някой оттам не се заинтересува от североизточните междущатски магистрали. Обадете ми се пак, като започнете да мислите с главите си.

Беше нисък и пълен, със ситно къдрава коса и смачкани дрехи, които му седяха зле, но въпреки това Демарко знаеше, че би било грешка да съди за характера по външния му вид. Сенаторите не подбираха най-доверените си служители по чар или добра външност; избираха ги, защото са по-твърди от бургия с диамантен накрайник, а и обикновено точно толкова остри.

Бъроус тресна слушалката, погледна телефона и изруга:

— Лайнар.

Като забеляза Демарко, той повдигна въпросително вежди.

— Джо Демарко, Ейб.

— Да, знам. Какво търсите…

— Онази вечер, когато със сенатора не можахте да си спомните за Джанет Тайлър, той предложи да намина. Обеща, че ще погледнете в архивите.

— А, да. Сега обаче съм малко зает. Имам… Ооо, няма значение. Изчакайте малко. — Бъроус натисна някакво копче на бюрото си и каза в микрофона: — Обади се на Джордж Бърак. Кажи му да намери личното досие на едно момиче на име Джанет Тайлър. Работи за сенатора, докато беше кмет. Кажи му да се заеме веднага и да ми се обади.

Бъроус прекъсна връзката, без да чака отговор, след което насочи вниманието си към Демарко.

— Защо си губите времето с това?

Демарко очевидно не можеше да сподели с Бъроус какво беше чул от Лидия Морели. Затова само сви рамене.

— Гледам да свърша нещата докрай — отбеляза единствено той. — Казах на Дик Финли, че ще проуча имената в онзи списък, и Тайлър е последната.

— Хубаво. — Бъроус потри лицето си, все едно се опитваше да избърше умората. — Знаете ли, по някое време догодина ще започнем кампанията за Белия дом. Без съмнение Пол ще получи номинацията. Но още щом я обявим, републиканците ще се постараят да го очернят. Вече направиха един доста добър опит, когато се кандидатира за Сената. Не успяха да изровят нищо, но стигне ли се до номинациите, ще дадат всичко от себе си, само и само да го компрометират.

— Аз не се опитвам да навредя на сенатора — вметна Демарко.

— Не съм казал нищо подобно. Казвам само, че Тери Финли беше некадърник. Нямаше начин човек като него да намери нещо гнило за Пол, когато цялата републиканска партия и нито един консервативен журналист в Америка не успяват.

Може би са щели да успеят, ако жената на Пол Морели им помагаше.

— Цял живот съм бил в политиката — каза Бъроус — и по-добър от Пол не съм виждал. Не го казвам само защото работя за него. Той наистина е най-достойният, Демарко. Той ще промени тази държава.

Телефонът иззвъня. Бъроус натисна копчето на говорителя.

— Да.

— Джордж е на трета линия, Ейб — каза един безплътен глас.

Бъроус натисна друго копче.

— Джордж?

— Да — обади се Джордж. — Какво искаш да знаеш за тази Джанет Тайлър?

— Коя е тя? — попита Бъроус. — Очевидно е работила за Пол, когато беше кмет, но не я помня.

— Не я помниш, защото е била при нас само за два месеца. Назначили сме я, за да помогне с някакво градоустройствено проучване, но изглежда, е напуснала.

— Изглежда?

— Ами не сме я уволнили. В досието пише само секретар, градоустройствено проучване за Бруклин, до 99-а. Това е всичко. Ако сме я изритали, щеше да го пише.

— И това е всичко за нея?

— Да. Поразпитах един-двама от моите хора, но и те не я помнят.

— Мерси, Джордж — каза Бъроус и затвори телефона. После погледна Демарко. — Е, сега доволен ли сте? Вече знаете всичко, което знам и аз, за Джанет Тайлър.