Майк Лосон - Вътрешно разследване

— Все пак се отнеси на сериозно. Забелязал ли си някой да те следи?

— Откъде да знам? — отвърна Демарко. Но си спомни онези неандерталци, които засякоха таксито. — Всъщност може би да. — И той разказа на Ема за катастрофата. — Но ако точно тези са ме следили, бяха доста некадърни.

— То е ясно — отбеляза Ема, — всички гангстери са членове на „Менса“.

Демарко пренебрегна сарказма й.

— Наистина се притеснявам, че не мога да преценя дали Лидия казва истината и ако е така — защо сега? Защо не е проговорила още преди години?

— Нали знаеш — каза Ема, — жените на политиците са по-различни. Вземи Джаки Кенеди или Хилари Клинтън, или, ако щеш, Елинор Рузвелт. Всички те са били публично унижавани от своите съпрузи женкари, но все пак са останали с тях. Причината може да е любов. Няма нищо необичайно някоя добра жена да обича лош мъж, а тези мъже са били пленителни и чаровни. Така че може би жената на политика остава при неверния си съпруг просто защото го обича. Но има и други фактори. Може би след всичките жертви, които са направили, тези жени не искат да се откажат от ранга си. Искат да са първи дами. Дори мотивите им всъщност може и да са благородни. Знаят, че ще е лошо за страната, ако дадат началото на един грозен публичен развод.

— Добре, значи жените на политиците са различни. И може би досега Лидия е подкрепяла този прекрасен човек, за когото твърди, че е убиец и изнасилвач, защото го обича, защото иска да е първа дама или каквото и да е там. Но в такъв случай какво се е променило? Защо се е свързала с Тери Финли, защо и на мен разказва за съпруга си?

— Не знам — отвърна Ема, — но дъщеря й е умряла едва преди няколко месеца. Може това да е бил повратният момент. Жената очевидно страда, започва да пие сериозно, така че сигурно е…

— Превъртяла?

— Не, не. Травмирана е. Останала е лоялна към съпруга си години наред, но когато дъщеря й умира, нещата се променят, приоритетите й се променят.

— С други думи, открила е своя религия.

— Може би не буквално, но да. При всяко положение трябва да разнищиш нещата. Трябва да разбереш дали казва истината.

— Ема, Махоуни смята, че Пол Морели е вторият Джон Кенеди. Ако научи, че тичам насам-натам и се опитвам да докажа, че е някакъв сексуален хищник…

Както обикновено Ема не слушаше, а следваше своята мисъл.

— И кой е този могъщ човек, който му помага?

— Дори не знам дали изобщо има такъв могъщ човек. И ако има, защо да не ми каже кой е?

— Може би се страхува от него — каза Ема. — Да ти разкрие името му може би означава да се изложи на опасност.

— Но недомлъвките й поставят мен в опасност.

Ема размишляваше и несъзнателно въртеше чашата с мартини за столчето, завихряйки синята течност.

— Онзи човек, Риймс, който твърдял, че е бил дрогиран? Нийл откри, че са изследвали кръвта му и резултатът бил отрицателен. Ами ако наистина е бил дрогиран? Кой би имал достатъчно влияние да подмени резултатите от полицейски тест за дрога?

— Господи, Ема, отиваш твърде далеч.

— Може би. При всяко положение трябва да се срещнеш с онази жена в Ню Йорк, Джанет Тайлър. И трябва да разбереш какво е правил Тери в Ню Джърси. Нийл може би ще успее да ти даде точното място чрез кредитната карта на Финли или архива на мобилния му телефон.

— И какво предлагаш да кажа на шефа си? — попита Демарко.

— Не му казвай нищо. Не ми ли спомена, че бил в Сан Франциско с най-новата си любовница?

— Пошегувах се, не знам дали му е любовница.

— Точно такава е — отсече Ема.

— И откъде знаеш?

Ема никога не позволяваше липсата на данни да разколебае абсолютната й увереност.

— Много просто, Джон Махоуни е негодник — спокойно заяви тя. — Толкова ми е жал за неговата жена.

Канцеларията на Пол Морели се намираше в Ръсъл Билдинг, в североизточната част на Капитолия. Отвътре стените на сградата са облицовани с полирани плочи сиво-бял мрамор, а вратите на сенаторските помещения са целите от месинг и махагон и са високи внушителните два метра и половина. Данъкоплатците осигуряват на сенаторите си стил, затова и кабинетът на Морели имаше камина, разкошни старинни мебели и приемна с накачени безброй почетни плакети и награди, които щатът Ню Йорк бе връчил на любимото си чедо. На видно място бе изложена и снимка на Морели с президента. Президентът изглеждаше малко неловко на снимката — имаше вид на човек, който знае, че позира редом с бъдещия си заместник.

Рецепционистката на Морели беше жена на около петдесет години, с конско лице и воднисти очи. Когато Демарко попита за Ейб Бъроус, тя безмълвно посочи една отворена врата, докато шумно си духаше носа в кърпичка.