Майк Лосон - Вътрешно разследване

Реакцията на Хари направо смая Демарко.

— Тази алчна кучка! — процеди той. — Ако си въобразява, че може да върти такива номерца, ще превърна живота й в същински ад.

Демарко нямаше представа за какво говори Хари, но преди да успее да каже каквото и да било, Хари добави:

— Говориш за Сюзан Медфорд. Нали?

— Ммм… — промърмори Демарко.

Ако Хари не беше толкова ядосан, можеше и да забележи колебанието на Демарко. Но Хари беше бесен.

— Всичко идва от майка й. Мамка му, трябва да идва от нея.

— Хари, за какво говориш?

— Беше Нова година, имаше офис парти и… По дяволите, не знам какво му стана на Пол. Прекали с алкохола, беше под стрес заради кампанията за Сената, а и чух, че нещата не вървели добре между него и жена му по онова време. Както и да е, кой знае по каква причина Пол се натрясква, завежда това момиче в офиса си и се опитва да я понатисне или нещо такова. Сигурно за пръв път й се е случило пиян нахалник да я опипва, изпада в истерия и избягва от партито. Майка й твърди, че блузата на момичето била наполовина разкъсана, но това са врели-некипели.

— Значи я е нападнал , така ли?

— Не, за бога, не я е нападнал! Дори не изричай такива глупости. Пол просто се понапил и тръгнал да я сваля. Може и да я е опипал, но нищо повече.

— И какво стана?

— Майка й нае адвокат. Решава, че ще съди кмета на Ню Йорк за сексуален тормоз, опит за изнасилване и още какви ли не простотии. За щастие адвокатът, който наела, ме познава и той ми се обади, преди пресата да е надушила историята. Споразумяхме се да изплатим непогасената ипотека на къщата на майка й — момичето живее с нея, — а на момичето дадохме сто бона. За нанесени щети , така се изрази адвокатът й, все едно цицата й е била безвъзвратно увредена. Накарахме майката, момичето и адвоката да се подпишат, че ако някога изобщо повдигнат отново въпроса, направо ще ги съсипем.

— Божичко, Хари…

— Е! — възкликна Хари, подразнен от осъдителния тон на Демарко. — Трябваше да потулим нещата. Така или иначе, Пол щеше да спечели изборите, но щеше да стане точно като с Шварценегер, всичките онези простотии, че бил опипвал жени. Така че й платихме. Но Пол със сигурност не я е изнасилил. А сега ти ми казваш, че тая жена — със сигурност е проклетата й майка — разправя историята наляво-надясно. Ще й се обадя на тая кучка веднага щом си тръгнеш и ще й обясня точно какво ще й се случи. Тази жена, майката, обожава къщата си — има изглед трепач към Хъдсън — и аз ще й обясня, че ще трябва да живее в шибаната си кола, ако се отметне от споразумението, което подписа. — Хари поклати глава. — Въпросът е там, че въпреки че Пол нищичко не е направил, освен може би да понамляска момичето, това е последното нещо, което му трябва в момента.

— Морели правил ли е нещо такова и преди? — попита Демарко.

— Не, по дяволите! Стана само един-единствен път — извика Хари все така гневно. — И кой ти каза за тази история?

Демарко се чувстваше ужасно, че трябва да лъже Хари, но се налагаше.

— Не мога да ти кажа, Хари. Нали знаеш, адвокатски работи. Но мога да ти кажа, че името на жената беше в един списък и човекът, с когото разговарях, който е познавал Тери Финли, каза, че е чул някакви слухове за сексуален тормоз, но нищо конкретно, нищо, което може да бъде потвърдено.

Демарко знаеше, че ако Хари говори с Пол Морели, Морели ще знае, че Сюзан Медфорд не е в списъка. Как лесно може да се оплете човек.

— И сега какво, Джо? На кого ще изпееш тази история?

— При никого няма да ходя. Нямам намерение да създавам проблеми на Морели. Каза ми какво е станало, и това е краят.

Хари за момент се вгледа в лицето на Демарко и внезапно попита:

— Кога ти е полетът, синко?

— В четири — отвърна Демарко.

— Хайде тогава. Да идем да обядваме и после ще те закарам до летището.

Хари се обади да докарат колата му и отидоха в един ресторант в центъра на Манхатън. Името на ресторанта беше изписано над вратата с толкова избледнели букви, че почти не се четяха, вътре дървените подове бяха издраскани и протрити, а масите — малки и паянтови. Покривките на сини и бели квадратчета бяха прани, но петната от хиляди ястия си личаха отдалеч.

Един мъж на около седемдесет, който говореше английски със силен италиански акцент, прегърна Хари още щом прекрачиха прага на заведението. Демарко забеляза, че всички сервитьори бяха мъже, близо шейсетгодишни, със средиземноморски тен. Ресторантът не беше пълен, само три други маси бяха заети, и всички — собственикът, сервитьорите, клиентите — бяха един тип: италианци от работническата класа на средна възраст или по-стари. Беше място, посещавано от една малка част от едно определено поколение, и когато това поколение си отидеше, и заведението щеше да си отиде заедно с него.