Майк Лосон - Вътрешно разследване

Собственикът ги настани на една маса, отделена от другите, и те поседяха само минутка, преди да им донесат гарафа силно червено вино. Така и не видяха меню. Храната просто започна да пристига, различно ястие на всеки две-три минути. Демарко не помнеше кога за последен път е хапвал с такова удоволствие.

По време на обяда Хари разправяше истории за Пол Морели.

— Няма празно при него, Джо, направо не е за вярване. Повечето политици не знаят как да решават проблеми — те изнасят речи. Но Пол просто е гениален. Трябват ти пари, за да оправиш нещо — той намира източници. Искаш двама души да се спогодят — той ще го уреди. Не се будалкам. Не познавам човек, който с такава лекота да придвижва нещата.

И така през целия двучасов обяд. Хари разправяше истории за построени детски градини, за грижи за стари хора, за фирми, които са били изправени на крака. Разказваше за черни и бели, които работят заедно, за стиснати старчета, които даряват богатствата си за благотворителност.

Когато тръгнаха да си ходят, собственикът на ресторанта дойде при Хари, отново го прегърна и го целуна по бузата.

— Пак искам да ти благодаря, Хари, за това, което направи за моята Джина.

— Нищо не съм направил, Бени, просто говорих с кмета Морели.

Хари погледна Демарко.

— Дъщерята на Бени имаше нужда от трансплантация на костен мозък. Единственият приемлив донор беше брат й, пълен разбойник, затворник в Атика. Хлапето беше толкова изпаднало, че дори на собствената си сестра не искаше да помогне. Споменах на Пол между другото и той лично отиде и убеди момчето да стане донор. Нищо не му е обещавал, но след като го пуснаха под гаранция, Пол му намери работа. Вече шест години кара товарен камион и не се забърква в неприятности.

Свети Пол Нюйоркски.

Хари изчака Демарко да потъне в терминала на „Ла Гуардия“, след което извади телефона си от калъфчето на колана. Отвори капачето и посегна да натисне поредицата от копчета, но после се спря.

Наистина трябваше да говори с Пол за Джо. Фактът, че задаваше въпроси за Сюзан Медфорд, не беше на добре и ако ставаше въпрос за който и да било друг, освен кръщелника му, щеше да позвъни, без дори да му мигне окото. Но Джо беше негов кръщелник.

Също така осъзна, че се е издънил. Колосално. Сюзан Медфорд беше просто едно име на парченце хартия и Джо наистина нищичко не знаеше за нея, преди Хари да си отвори голямата уста. Пол определено щеше да се ядоса, ако разбереше каква я е свършил.

И все пак — трябваше да се обади на Пол.

Несъзнателно започна да отваря и затваря капачето на телефона, отново и отново, като не обръщаше внимание на тихичкото цъкане.

Ако Пол по-късно научеше, че Джо е идвал при него, а той е премълчал… нямаше да е много добре. Но какво щеше да стане, ако Пол му каже да отиде да говори със стареца? Хари не смяташе, че има голяма вероятност да стане така, но човек никога не може да бъде сигурен. Господи, не искаше никога да му се налага да ходи при стареца във връзка с Джо. Джо му беше като роден син.

Хари подскочи от изненада, когато някой почука на стъклото на колата с венчалната си халка. Беше някакъв полицай от летището, който искаше Хари да освободи мястото за паркиране. Тъпак. За какъв го вземаше тоя? За някакъв тюрбанлия терорист? Хари затвори телефона и го върна на колана си.

Джо беше добро момче. Нямаше да им създаде неприятности.

Управителят на салона точно ругаеше едно от крупиетата, че е закъснял, когато видя Еди. Мамка му. Той пък какво правеше тук? Беше сам на една маса за блекджек за пет долара и точно това правеше — залагаше по пет долара на всяка ръка. Очевидно не беше дошъл, за да играе комар.

Еди може би беше най-широкият мъж, когото беше виждал. Не дебел, просто широк. Раменете на този проклетник сигурно бяха един метър, а гърдите и талията му не бяха много по-малки. Беше като голям квадратен бетонен блок на два набити крака. Но ръцете му бяха най-плашещите: с размера на ръкавици за бейзбол и пръсти като разплескани наденици — накълцани и странно изкривени, целите нашарени с дебели грозни белези. Много му се искаше да знае кой е бил куражлията, обезобразил ръцете на Еди, но никога нямаше да го попита. Също така би се обзаложил — би заложил и последния си цент, — че който и да го е направил, сега беше мъртъв, и то беше умрял в адски мъки.

О, не. Еди току-що го беше погледнал и беше кимнал, един жест, който казваше докарай си задника тук . Искаше да говорят за нещо. Боже, защо точно той трябваше да е на смяна тази вечер?