Саймон Бекетт - Мъртви води

Като трупа от бодливата тел.

Рейчъл обаче не знаеше нищо за него. И тревогата й можеше да се окаже фалшива.

— Сестра ти дигитален фотоапарат ли ползва или с лента? Някои фотографи вече още снимаха на лента, но ако Ема Дерби не е била от тях оригиналните файлове щяха да пазят датата, на която е направена снимката.

Рейчъл поклати глава.

— Дигитален, но изгубихме повечето от снимките на Ема при кражбата, когато ни изнесоха компютрите. Единствената причина тези да са при мен, е, че ги бе проявила, преди да изчезне, и в печатницата още пазеха изображенията в системата си.

— Дори ако снимката е направена тук, това може да не е мотоциклетът на бившия й приятел… — казах, без сам да си вярвам. — Би ли могла да го разпознаеш със сигурност?

— Не, но колко други нейни познати биха имали глупав мотор като този? Да не говорим кой би се навил да го снима на проклета пясъчна дюна! — Рейчъл вече ми се струваше ядосана. — Това е точно от типа неща, които Марк би сторил. Много би му харесало някой да снима и да сложи в рамка символа на тъпия му статус!

— Марк?

— Бившият на Ема. Боже, как ли му беше фамилията? Нещо религиозно, Викар или Чърч… — тя поклати глава. — Не, Чапъл, точно така. Марк Чапъл [12] Vicar (англ. ез.) — викарий; church (англ. ез.) — църква; chapel (англ. ез.) — параклис. — б. пр. .

Отбелязах си името му наум.

— Може и нищо да не е, но нали знаеш, че трябва да споменеш на Лънди за него? — намекнах меко.

— Боже, навярно е така. Дявол да го вземе! Точно когато си мислех, че нещата не може да се влошат повече…

Рейчъл ми се стори нещастна, затова се пресегнах и я прегърнах през раменете. Тя се облегна на мен и отпусна глава на рамото ми. Ароматът и топлината на тялото й ме наелектризираха.

Тя вдигна глава и ме погледна. И двамата не продумахме. Миг по-късно порив на вятъра внезапно блъсна къщата за гости. Постройката се разлюля и заскърца, и мигът отмина.

Рейчъл въздъхна и се отмести.

— Става късно. Най-добре да тръгвам.

Не посмях да кажа нищо, докато си обличаше якето. В усмивката й имаше едновременно тъга и съжаление.

— Благодаря за виното и… знаеш. За изслушването.

— Винаги.

Вятърът блъсна вратата, когато тя я отвори, и плисна вътре студени пръски дъжд. Рейчъл се намръщи:

— За разнообразие веднъж поне познаха времето!

— Задръж, ще си взема якето.

— О, недей, няма смисъл и двамата да се мокрим.

Не настоях, понеже знаех, че не би искала. Очертана на фона на плътния мрак на отворената врата, Рейчъл ми се усмихна още веднъж. Оловносивият дъжд блестеше като бодлива тел зад гърба й.

— Е, лека нощ!

След това тя изчезна. Чух хрущенето на стъпките й по чакъла, но беше твърде тъмно да видя какво става. Затворих вратата, а вятърът се бори известно време с мен, преди езичето на бравата да щракне. Стоях в настъпилата внезапно тишина, неспособен да реша дали се ядосвам на себе си, затова, че исках да направя нещо, или за това, че не бях направил нищо.

С въздишка взех чашите за кафе и ги отнесох на мивката. Докато водата шуртеше по металното корито, чух нещо отвън. Спрях кранчето и се вслушах. Чувах само воя на вятъра. И тогава, точно когато посегнах да пусна отново водата, чух друг звук, който не можех да сбъркам. Кратък писък, който бързо секна.

Беше Рейчъл!

Втурнах се и отворих вратата. Щом хукнах навън, дъждът ме заблъска и залепи ризата за тялото ми. В яркия поток лееща се от вратата светлина различих светлия силует на белия лендроувър. Вратата откъм шофьора беше отворена, но вътре не светеше.

— Рейчъл? — извиках и се опитах да прозра в мрака.

— Тук съм, просто…

Чу се шум и пъшкане откъм пътя. Очите ми бяха започнали да свикват и хукнах в посока на звука. Успях да различа два силуета, които се бореха в тъмното. Преди да стигна до тях, по-едрият се откъсна. Посегнах към него, когато се олюля покрай мен, но вкопчих пръсти в мазен, мокър плат. Мярнах за момент подивял поглед на черепоподобно лице и след това непознатият се изтръгна от хватката ми. Плъзнах се и паднах на едно коляно в калта, а шляпащите стъпки се отдалечиха в дъжда.

— Дейвид?

Изправих се на крака, докато Рейчъл притичваше към мен.

— Тук съм. Пострадала ли си?

— Не, аз… добре съм, просто… — гласът й трепереше. — Това беше Едгар!

— Знам — казах и изтрих калта от ръцете си. Бях разпознал кльощавия тип дори в тъмното, а и се озовах достатъчно близо, за да надуша гнилата му животинска смрад. Толкова по въпроса, че бил безопасен. — Какво стана?