Саймон Бекетт - Мъртви води

— Просто се появи, докато се качвах в колата. Извиках, така че вероятно съм го стреснала, защото ме сграбчи и взе да грачи неразбираемо. Опитах се да му се измъкна и точно тогава се появи ти.

Рейчъл вече ми звучеше почти нормално, но все пак попитах:

— Сигурна ли си, че си добре?

— Да, само малко разтърсена. Не мисля, че се опитваше да ме нарани. Стори ми се преди всичко уплашен.

Не беше единственият, помислих си, докато пулсът ми се нормализираше. Не виждах нито следа от Едгар, но беше толкова тъмно, че като нищо можеше да седи на десет метра от мен и да не го забележа. Дъждът удавяше всички звуци, които би могъл да издаде.

— Никога не съм го виждала такъв. Смяташ ли, че е добре? — разтревожи се Рейчъл.

Добруването на Едгар не беше основната ми грижа, но тя имаше право. Независимо дали бе имал намерение да я нарани, или не, не беше редно да скита наоколо в подобна нощ. Напоследък и без това бе имало предостатъчно трагедии. Втренчих се в мрака в посоката, в която бе изчезнал.

— Имаш ли представа накъде може да е тръгнал?

— Не, но неговата къща не е в тази посока. А сега е прилив, така че ако навлезе в тресавищата в това време, го заплашва неминуема опасност.

Това реши въпроса. Достатъчно зле беше да се опитва човек да върви из Бакуотърс посред бял ден и при отлив. Нощем, когато потоците и овразите са пълни и преливат? Не си го представях. Въздъхнах.

— Ще отида да го потърся.

— Ще дойда с теб.

— Няма нужда, ще го намеря.

— И после какво? Ще влезеш пак в потока ли? Не се ориентираш наоколо… — Рейчъл ме бутна леко в гърдите, но се усмихваше. — Мокър си до кости. Върви си вземи якето, докато загрея колата.

Не спорих с нея. Изтичах до къщата за гости, свалих си мократа риза и навлякох един пуловер, после си грабнах якето и излязох отново навън. Рейчъл вече обръщаше белия лендроувър, а фаровете му превръщаха дъжда във фин сребърен филигран.

— Той често ли скита нощем? — попитах.

Тя намали скоростта, когато стигна до завоя, и ускори, след като се убеди, че на пътя няма никого.

— Не мисля. Натъквала съм се веднъж-дваж на него по здрач, но не и толкова късно. Не мисля, че дори Едгар би излязъл из Бакуотърс по тъмно.

Да, но ето че го бе направил. И в главата ми бе започнала да се оформя идея — нещо, за което щях да съм се сетил досега, ако не бях толкова разсеян от всичко останало, което се случваше.

— Хората наоколо знаят за Едгар, нали? — попитах. — Знаят, че скита по пътищата?

— Всички наоколо знаят всичко за всички останали — отвърна Рейчъл сухо. — Едгар е практически част от пейзажа, вече никой не го забелязва. Но хората като цяло са нащрек за него, ако идват насам. Освен когато са непознати като теб или…

Тя замлъкна, направила връзката. На мен самият ми бе отнело доста време, а само преди няколко дни едва не блъснах Едгар на пътя.

Ако бях карал по-бързо, може би нямаше да имам такъв късмет.

Рейчъл отпусна газта.

— Божичко, нали не мислиш, че със Стейси й се е случило това? Че е щяла да удари Едгар?

— Не знам — отвърнах.

Но сега, след като идеята ми беше хрумнала, се оказа трудно да я забравя. По думите на Лънди следите от гуми показваха, че колата е излязла от завоя, така че най-вероятно дъщерята на Кокър е карала твърде бързо и е изгубила контрол. Което наистина беше възможно. Но ако е взела завоя и внезапно е открила Едгар пред себе си… При скоростта, с която се движеше, когато я видях, не би имала време да мисли, а само да реагира. Инстинктът да кривне би бил автоматичен.

— Каза, че бръщолевел нещо. Имаше ли някакъв смисъл?

— Всъщност не. Звучеше ми горе-долу като "светлини във водата". Или под водата, не можах да разбера добре.

Знаех, че думите на Едгар може и да не означават нищо. Вероятно бяха просто случайни искри в объркан ум и щеше да е грешка да влагам твърде много в тях. Само че междувременно ми бе хрумнало нещо. Премислих миналата вечер, когато малката бяла кола ме бе олюляла с въздушната струя от преминаването си. Докато изчезваше в мрака, забелязах жълто сияние в надвисналия тунел от орлови нокти пред нея.

Фаровете й бяха включени.

Но сега нямах време да го обмислям. Далеч пред нас, в светлините на лендроувъра, се очерта олюляващият се Едгар.

Движеше се в средата на пътя, пристъпваше със сведена глава. Сигурно беше забелязал фаровете, но само присви глава още по-плътно между раменете си. Лендроувърът изръмжа, щом Рейчъл намали и свали прозореца си, когато забави ход зад него.