Саймон Бекетт - Мъртви води

Нямах представа, но нещо в тази идея ме накара да настръхна целия. Бях видял достатъчно от поведението на Едгар, за да знам, че се държи странно, дори по своите стандарти. Не беше просто разтревожен, а ужасен. Уплашен достатъчно, че да скита надалеч от къщата си в нощ като тази.

Каквото и да беше станало, бе лошо.

Чистачките блъскаха по стъклото с метрономно скърцане. Извадих телефона си. Рейчъл погледна към мен, докато набирах.

— На кого звъниш?

— На Лънди.

Или поне се опитвах. Сигналът потрепери почти подигравателно и след това изчезна. Продължавах да се мъча, докато Рейчъл караше през Бакуотърс, забави скорост да мине по някакъв дървен мост и след това ускори сред калните локви, с които беше пълен пътят. Радвах се, че тя настоя да дойде с мен. Лендроувърът беше създаден за такива условия, а и никога не бих се ориентирал наоколо сам.

Не бях успял да се свържа с Лънди, когато Рейчъл зави от пътя и се насочи по коловоз, обграден от разраснали се шубраци. Свършваше пред стара съборетина и, когато я видях, предчувствието, което изпитвах, се усили. Тънеше в мрак и беше висока, но непропорционална тухлена постройка с напукани и заковани прозорци. Обкръжаваха я големи, стари дървета, които се бяха вкопчили в нея с възлести стволове и мъртви клони.

Рейчъл изключи двигателя. Няколко секунди тишината бе нарушавана само от тропота на дъжда по покрива на колата, после Рейчъл се обърна на седалката си с лице към Едгар. Не беше помръднал по време на пътуването и не показваше признаци да иска да излезе и сега.

— Пристигнахме, Едгар. У дома…

Не последва отговор.

— Хайде де, не искаш ли да се прибереш?

Той поклати глава и се сгуши още по-плътно в дрипите си. Рейчъл ме погледна притеснено, преди да се обърне отново към него:

— Защо не? Какво не е наред?

Едгар се сви още по-плътно и наведе брадичка към шията си, за да избегне гледката на тъмната къща.

— Мисля, че той трябва да остане тук — споделих тихо, загледан в неосветения му дом. — Имаш ли фенерче?

Това на телефона ми не беше много ярко, а и щях да съм по-доволен апаратът ми да остане свободен. Рейчъл порови в претъпканата жабка и извади оттам тежко водоустойчиво фенерче. Не казах нито дума, когато излезе от колата заедно с мен. Знаех, че няма смисъл, а и не исках да я оставям сама с Едгар. Щях да предложа да заключим лендроувъра, докато сме вътре, но нямаше нужда да й го казвам. Пътникът ни не забеляза щракването на ключалките и не даде знак, че осъзнава какво означава.

Без светлината на фаровете, навън цареше пълен мрак. Дъждът почти беше спрял, но вятърът продължаваше да вие зловещо и караше невидимите листа и треви около нас неспирно да шептят. Когато включих фенерчето, лъчът му замахна като меч през плетеница шубраци и плевели. Рейчъл потрепери, щом осветих тъмната къща.

— Боже, как не ми се влиза вътре! Смяташ ли, че трябва?

И аз не исках, но не виждах какъв друг избор имаме. Нещо беше прогонило Едгар от дома му в ужас и ако имаше дори мака вероятност вътре да се намира Стейси Кокър, не можех да я пренебрегна. Нито да чакам пристигането на полицията. Ако той беше довел момичето тук, несъмнено беше тежко пострадало, иначе досега да се е свързало с някого. А и думите на Едгар продължаваха да звънят в ушите ми.

Тя спи.

— Остани тук. Ще вляза да погледна — казах й. Вероятно нямаше нужда да се говори тихо, но въпреки това шепнех.

Тя се засмя нервно и също заговори шепнешком.

— О, да, ще се чувствам много по-добре, ако остана тук сам-сама!

Осветих с фенерчето обраслата градина, докато напредвахме към вратата. Лъчът очерта поредица предмети в тревата. На неравни интервали от нея стърчаха черупки, камъни и парчета плавей. Предположих, че са поставени за украса, но после видях от прясна на вид купчинка пръст да стърчи стридена черупка и осъзнах какво гледаме.

— Пациентите на Едгар — възкликна Рейчъл.

Или поне онези, които не се бяха оправили. Когато преместих фенерчето, от мрака ме погледнаха блестящи очи. Совата премига срещу нас от вътрешността на нещо, което приличаше на стара клетка за зайци.

Животинското гробище изчезваше в мрака, а аз отново обърнах фенерчето към къщата.

Предната врата отдавна бе изгубила и последните останки от боя, които може да е имала. Изкривена и прогнила, висеше накриво в рамката си. Дръжката задрънча хлабаво в ръката ми, когато я натиснах. Не беше заключено. Вратата се отвори на ръждивите си панти и отвътре блъвна амонячна смрад на животински изпражнения.