Саймон Бекетт - Мъртви води

Лънди се намръщи. Пак се беше захванал с трошене на чашката.

— Съмнявам се, но е възможно. Поискахме Националната агенция по престъпността да провери възможността да е зад граница, но паспортът му не се появи. Така че, ако е напуснал страната, не е минал през пунктовете за проверка. Поне не и под свое име.

Това не означаваше кой знае какво. Човек с парите и ресурсите на Лео Вилиърс винаги може да се сдобие с нова самоличност, а и по крайбрежието не липсваха изолирани реки и заливчета, където незабелязано да пристигат и да потеглят лодки.

Но ме притесняваше нещо друго.

— Ако всичко това е постановка на Вилиърс, за да изглежда, че се е самоубил, той е поел невероятен риск. Не би могъл да знае колко време ще е нужно, за да намерят тялото и дори дали ще се случи. Можеше да изплува през първите няколко дни, когато още е имало отпечатъци, или преди да изгуби стъпалата си. Веднага щяхме да узнаем, че това не е той.

— Така е — съгласи се Лънди и кимна. — Но не знаем достатъчно за обстоятелствата. Възможно е Вилиърс да не е мислил ясно. На малцина е по силите, ако току-що са убили човек.

И това беше вярно — бях го виждал преди. Малцина убийци разполагаха с достатъчно присъствие на духа — да не говорим за знания, — че да планират всичко. В онова особено, кипящо от адреналин състояние подробностите лесно се пропускаха, често дори съвсем очевидните подробности.

Просто не бях убеден, че и тук случаят е такъв. Въпреки че не ми харесваше идеята за инстинкта, бях стигнал до извода, че опитът може да създаде своя собствена форма на мускулна памет. Умовете ни постоянно обработват информация, без дори да го осъзнаваме. Въпреки че може и да не я разпознаем, понякога тя все пак се процежда на подсъзнателно ниво. Така се чувствах и сега. Не можех да кажа защо — все още не, — но нещо тук просто не пасваше.

— Наистина ли го мислиш?

— Аз ли? Има ли значение какво мисля? Обикновен инспектор съм — Лънди събра купчинката наситнен стиропор в шепа и се изправи. — Доколкото мнението ми има значение обаче, според мен сме едва на повърхността.

Когато си тръгнах от моргата, беше започнало да вали. Спрях в супермаркета на път към къщата за гости и прекарах повече от нужното време в размисъл какво вино да купя. Рейчъл не беше казала какво планира да готви, така че накрая взех и червено, и бяло, с надеждата да не изглежда, че се опитвам да я напия.

Когато стигнах Бакуотърс, дъждът се беше усилил и откъм морето духаше силен вятър. Равната суша не беше пречка и той шибаше с бича си пясъчните дюни и тресавищата и караше високите треви да се огъват злокобно. Паркирах през къщата за гости, взех торбите с покупки и побързах да се прибера. Изкъпах се и се преоблякох, като сторих всичко по силите си да не обръщам внимание на нервите, които гризяха стомаха ми. Когато сложих малката маса до прозореца и осъзнах, че в къщата за гости няма никакви чаши за вино, всъщност се замислих дали да не се върна да купя, но се спрях навреме. Добре де, ще използваме чаши за вода. За бога, отпусни се!

Успях за известно време, но с отминаването на уречения час нервността започна да си проправя път отново. Започнах да се чудя дали да не е трябвало да се обадя и да потвърдя уговорката с Рейчъл. Новината за Стейси Кокър сигурно бе ударила тежко семейството — полицията несъмнено беше разпитала Джейми за спора им, както и Траск за нахлуването на Кокър предишната вечер. Бях решил да не звъня, исках да им оставя свободно пространство и си повтарях, че Рейчъл ще ми се обади, ако си промени намеренията.

Не след дълго вече не бях толкова сигурен. Тъкмо реших да й дам още десет минути, когато чух отвън да спира кола. Отворих вратата навреме да видя как Рейчъл притичва от белия лендроувър на Джейми, понесла торби в едната ръка и вдигнала якето над главата си с другата, за да се пази от дъжда. Отдръпнах се да я пусна да влезе.

— Здравей. Извинявай за закъснението! — възкликна тя задъхана и изтръска якето си отвън, преди да затвори вратата. Отново носеше джинси, но тези бяха по-нови и не толкова избелели, а — образното деколте на блузата й разкриваше тънка златна верижка, полегнала на шията. Долових и нотка на лек деликатен парфюм.

— Не се притеснявай — отвърнах, докато й поемах якето.

— Просто исках преди тръгване да се уверя, че Фей е добре, а после Андрю… Така де… отне повече от очакваното време.

Взех якето и го окачих, като се чудех какво ли се канеше да каже за Траск.

— Как са всички?