Джей Баркер - Четвъртата маймуна

— Не си спомням да е имало такъв въпрос във формуляра, но може да съм го пропуснал.

Портиерът им отвори големите остъклени врати. Двамата детективи минаха покрай него и се приближиха до рецепцията. Портър показа значката си.

— Мезонет номер двайсет и седем?

Младата жена с късо подстригана кестенява коса и сини очи им се усмихна.

— Колегите ви дойдоха преди двайсет и пет минути. Качете се с асансьор номер шест до двайсет и седмия етаж. Мезонетът е вдясно, когато слезете. — Тя им даде електронна карта-ключ. — Това ще ви трябва.

Те се качиха в асансьор номер шест и вратата се затвори, като бързо изсвистя. Портър натисна бутона за двайсет и седмия етаж, но не се случи нищо.

— Трябва да прокараш картата през джаджата — каза Наш.

— Джаджата? Как си станал детектив, мамка му?

— Прости ми, сутринта не проверих моя календар "Дума на деня" — отвърна Наш. — Четецът на карти е ей там. Прилича на автомат за кредитни карти.

— Разбрах, Айнщайн. — Портър прокара пластмасовата карта за достъп през четящото устройство и пак натисна бутона. Този път таблото светна в яркосиньо и асансьорът започна да се издига.

След малко вратата се отвори и те се озоваха в коридор, който се простираше в двете посоки. Големи прозорци с парапети предлагаха гледки към огромен атриум на по-долния етаж. Вратата в дъното на коридора вдясно беше отворена и на прага пазеше униформен полицай.

Детективите се приближиха, показаха значките си и влязоха.

Гледката беше зашеметяваща.

Мезонетът заемаше целия североизточен ъгъл на сградата. Външните стени се състояха от прозорци от пода до тавана, опасани с балкон. Около тях се ширеше градът. В далечината се виждаше езерото Мичиган.

— Когато бях на петнайсет, стаята ми изобщо не беше като тази — подхвърли Портър.

— Моят апартамент може да се побере в тази дневна — рече Наш. — Чудя се дали да не зарежа полицията и да не стана магнат на недвижими имоти.

— Мисля, че не можеш да се впуснеш в такова нещо ей така. Вероятно ще трябва да изкараш някой курс по интернет.

Наш извади от джоба си два чифта латексови ръкавици, даде единия на партньора си и надяна другия на ръцете си.

Вътре вече работеха усилено няколко криминалисти. Пол Уотсън стоеше до библиотека, която заемаше по-голямата част на отсрещната стена. Видя ги и тръгна към тях.

— Ако е имало борба, няма никакви следи. Това е най-чистият апартамент, който съм виждал. Хладилникът е зареден догоре. В боклука намерих касова бележка отпреди два дни. Поискахме разпечатка на телефонните обаждания, но мисля, че и там няма да намерим нищо. Успях да прегледам последните десет входящи обаждания и всичките са от баща й.

— Тя има стационарен телефон? Сериозно?

Уотсън повдигна рамене.

— Може би върви с апартамента.

— Вероятно татко го е прокарал. Със стационарния телефон не можеш да твърдиш, че няма сигнал или че си пропуснал обаждането — подчерта Наш.

— Ами изходящи обаждания? — попита Портър.

— Три номера. В момента ги проверяваме — отговори Уотсън.

Портър започна да обикаля мезонета. Обувките му скърцаха по дъсчения под.

В кухнята имаше вишневочервени шкафове и тъмни гранитни плотове. Всички уреди бяха от неръждаема стомана. Печка "Вайкинг" и хладилник "Съб-Зироу". В дневната имаше голям диван от бежова кожа, разделен на секции. Изглеждаше толкова удобен, че той почувства умора само докато гледаше меките възглавници. Телевизорът беше най-малко два метра.

— Това е екран 4К — каза Уотсън.

— 4К?

— Четири пъти повече пиксели от стандартния телевизор 1080р HD.

Портър само кимна. Той имаше тръбен телевизор с екран петдесет сантиметра в дома си. Отказваше да замени допотопния апарат с плоскоекранен, докато работеше, а проклетото нещо не искаше да издъхне.

Имаше кабинет с голямо дъбово бюро. Единият криминалист копираше файловете от "АйМак" с екран седемдесет сантиметра.

— Нещо полезно? — попита Портър.

Криминалистът поклати глава.

— Не се откроява нищо. Ще анализираме файловете й и активността в социалните мрежи в Управлението.

Портър продължи към голямата спалня. Леглото беше старателно оправено. На стените нямаше плакати, само няколко картини.

— Тук нещо не се връзва.

Наш издърпа няколко чекмеджета. Всичките бяха пълни с идеално сгънати дрехи.

— Да. Прилича на образцов дом, почти инсцениран. Ако тук живее петнайсетгодишно момиче, тя е най-прибраната тийнейджърка, която съм виждал — отбеляза Наш.