Дж Бреннан - Произход

Адамс замръзна на място и не можа да се сдържи — на лицето му изплува усмивка.

Пред тях настана някакво раздвижване, Елдридж нямаше нужда да му го съобщават — виждаше го със собствените си очи. Нещо ставаше, хората се вълнуваха, крещяха, смееха се. Гласът в слушалката му каза, че мишените са се измъкнали от тълпата и са продължили на югоизток, към нещо като клетки с животни. Проправяха си път натам и… Тогава Елдридж се изключи, неспособен да повярва на ушите си. След малко стигна, разблъска хората, за да погледне, и разбра, че гласът е бил прав. Отдръпна се и изкрещя в микрофона:

— Към камионетката! Веднага! Те яздят някакъв проклет кон!

Адамс усети хватката на Лин да се затяга около кръста му, докато насочваше коня през тълпата, която бързо се разделяше, за да им направи път. Знаеше, че така привличат вниманието и че на гърба на животното се превръщат в по-лесно забележима мишена, но се надяваше, че допълнителната скорост напълно ще компенсира това. Пък и не смяташе, че някой ще започне да стреля като луд на толкова многолюдно място, но гаранции нямаше, така че заби пети в хълбоците на коня и го пришпори към западния изход.

Отвисоко и двамата по-ясно виждаха какво става. Нищо хубаво. Лин се извърна, за да гледа зад тях, после му прошепна:

— Двама въоръжени мъже, точно зад нас са.

Удиви го как контролира гласа си, без да допуска в него и капка от ужаса, който със сигурност изпитваше. Той от своя страна беше забелязал четирима полицаи, които охраняваха площада и тъкмо се насочваха към суматохата при клетките.

Адамс и Лин бяха влезли вътре на бегом. Той леко се метна на гърба на неоседлания кон, протегна й ръка и я изтегли зад себе си. Децата, които хранеха кобилата със сено, бързо отстъпиха, а конярят се опита да хване Адамс за крака и да го свали долу, но той успя да го изрита, да овладее коня с натиска на бедрата си и да го насочи към по-отдалечения изход.

Ездата без седло е трудна, но Мат се беше научил отдавна и често демонстрираше уменията си по време на туристическите обиколки. С Лин зад гърба му беше по-трудно, разбира се, но не и невъзможно. Той пришпори хубавата кобила с цвят на кестен и тя леко прескочи оградата, набирайки скорост. Хората зад тях викаха полицията и Адамс разбра, че нямат много време, за да се измъкнат от площада.

Тим Ренфрю наблюдаваше изхода на парка от камионетката, насочил картечния си пистолет през прозореца. Заповедите все още бяха да ги хване живи, така че смяташе да застреля коня. Ако той паднеше, мишените за миг щяха да се окажат безпомощни и Ренфрю се надяваше, че времето ще му стигне, за да се доближи и да ги улучи с тейзър.

Тълпата се раздели, настъпи безредие, някои от хората побягнаха с крясъци от площада и тогава… ето ги — Чарли едно, Чарли две и коня. „Защо не Чарли три“, реши Ренфрю, докато се взираше през мерника. Животното обаче тичаше прекалено бързо, препускаше в галоп и накрая пред очите му беше само свирепото лице на Адамс, който се носеше към камионетката. Накрая връхлетяха върху нея и той трябваше да се прибере, за да не пострада, докато копитата на коня изчаткаха по покрива.

Когато отново вдигна очи, конят и двамата ездачи се намираха от другата страна на колата и галопираха успоредно на движението на север по „Матурана“.

Елдридж със сигурност нямаше да остане доволен.

След две минути камионетката се напълни и Ренфрю, Елдридж и хората му потеглиха на север след бегълците. Елдридж постоянно получаваше сведения за местоположението на коня, но това беше излишно — той го виждаше през предното стъкло. Животното галопираше по булеварда, а Адамс и Лин бяха на гърба му. Освен това чуваше виенето на сирени зад тях и от двете им страни.

„По дяволите!“

Явно се беше намесила местната полиция, което можеше да им докара какви ли не проблеми.

— По-бързо — нареди той на Ренфрю.

— Ей, старая се — възрази той, докато голямата камионетка криволичеше сред потока от коли. — Трафикът е ужасен.

Елдридж погледна в огледалото за обратно виждане — святкащите светлини зад тях наближаваха.

— Разкарай останалите коли от пътя, ако се налага — нареди той. — Трябва да хванем проклетия кон!

Адамс усещаше, че кобилата е нервна и не можеше да й се сърди. Пътят беше претъпкан с коли и той трябваше да я насочва в галоп през тонове движеща се стомана. Ревът на двигателите и оглушителните клаксони биха изнервили всяко животно. „Включително хората“, помисли си Адамс, докато се опитваше да контролира необичайното им транспортно средство.