Дж Бреннан - Произход

Само дето, макар че се пропука, вратата не поддаде навътре, както очакваха. Защо, по дяволите?

— Мърфи! — извика той. — Какво има?

Мъжът отдясно отново засили тарана и извика:

— Зад вратата има легло! Разбрали са, че идваме!

Елдридж натисна бутона на микрофона си и заговори на снайпериста на отсрещния покрив. Би предпочел да разположи повече хора отвън, но на такова отдалечено място се налагаше да ограничат ресурсите си.

— Уилямс, какво виждаш?

— Нищо, преди секунда засякох движение на прозореца — чакайте, строшили са прозореца, мъжът държи нещо в ръка, той… ааа!

Кръвта на Елдридж се смрази, а връзката прекъсна.

Когато отново хукна към прозореца, Адамс сграбчи Лин за ръката и я повлече след себе си. В другата си ръка държеше голямото огледало, което бе стояло на тоалетката. Дръпна завесите и ботушът му с всичка сила се вряза в стъклото. То се пръсна и падна на земята — два етажа по-надолу.

Миг по-късно Адамс стисна китката на Лин още по-здраво и без да обръща внимание на виковете й, протегна огледалото напред и нагоре, като насочи отражението му право към снайпериста отсреща. Видя как той се отдръпна, когато ярката светлина проникна в окото му през телескопичната леща на снайпера. После чу как мъжете отвън блъскат по вратата и я повалят и в този кратък момент се възползва от възможността, дръпна Лин и скочи с нея през прозореца.

Адамс беше забелязал голямото платнище над централния вход на хотела още когато пристигна, и по-късно се увери, че стаята на Лин е точно над него, два етажа по-нагоре. Скокът беше рискован — като нищо можеше да улучат някоя метална подпора — но шансовете им бяха по-благоприятни, отколкото ако останеха в стаята и се изправеха срещу шестима въоръжени мъже. Зарадва се, че Лин не изкрещя, докато падаха, макар че не беше сигурен дали това е смелост или шок. При всички положения тишината беше нещо хубаво. Надяваше се, че мъжете долу не са се усетили при счупването на стъклото — всяко предимство беше добре дошло.

Паднаха върху платнището, а Адамс се хвана за парапета с едната си ръка, като с другата държеше Лин през кръста. Завъртя се и се плъзна надолу, накрая се пусна и леко се приземи право пред двамата мъже, които беше забелязал по-рано. В същия момент пусна Лин, която с препъване отстъпи встрани, напълно дезориентирана. Щом го видяха, двамата се облещиха, притиснали слушалките в ушите си — явно говореха с екипа горе.

Преди да успеят да реагират, Адамс се хвърли напред и вложи цялата си тежест в прав удар, насочен към челюстта на единия. Мъжът забели очи и падна в безсъзнание, а Мат вече се обръщаше, за да удари другия с лявата си ръка. Улучи го, но изпусна момента и мъжът само отстъпи назад. Залиташе, но все още представляваше заплаха. Адамс видя как той посяга инстинктивно към пистолета на колана си, но внезапно главата му се изви като след друго тежко кроше. Обърна се и видя Лин, която стоеше с раницата в ръка, след като току-що беше ударила мъжа с нея. Мат се впечатли, но тя открай време си беше корава. Мъжът беше в съзнание, но повален.

Адамс внезапно си спомни за снайпериста от другата страна. Макар и с увредено зрение, пак можеше да успее да стреля по тях. Дръпна Лин встрани и се скриха зад една от двете огромни саксии от теракота до входа, в същия момент подозренията му се потвърдиха и куршумите заваляха на тротоара, където стояха преди малко. Адамс забеляза, че не оставят следи, като се изключат черните петънца. Гумени куршуми. Можеха да бъдат смъртоносни, ако мишената няма късмет, но доказваха, че онези, които ги преследват, ги искат живи.

Това беше добрата новина. Лошата беше, че сега бяха в клопка между снайпера и групата мъже в хотела зад тях. Дори гумени, куршумите лесно можеха да ги обезвредят. Ако побегнеха по улицата, щяха да ги улучат, ако отстъпеха към хотела, щяха да ги посрещнат шестимата наемници, които без съмнение вече се носеха по стълбите към фоайето.

Адамс бързо пресметна, че от момента, когато разби прозореца и двамата скочиха, не са изминали повече от петнадесет секунди. През това време екипът горе вероятно беше успял да проникне в стаята, а водачът им беше разбрал какво е станало и вече знаеше как да действа. Спускането на въоръжена група от втория етаж щеше да отнеме поне тридесет секунди.

Адамс знаеше, че хотелът има заден вход, който вероятно води към служебна алея. Трябваше да огледа изходите още при пристигането си. Беше проявил небрежност, която срещу тези хора можеше да им струва живота. Трябваше да се стегне, ако с Лин искаха да оцелеят.