Мелани Раабе - Истината

Защо не се сетих за това по-рано?

Излизам от банята и отивам към кухнята.

— Какво ви липсваше най-много освен семейството ви? — чувам гласа на Петри.

— Пържоли и ракия — отвръща Непознатия, а Барбара Петри се смее.

Няма и пет минути да съм го оставила насаме с нея и той вече я е омотал.

Двамата се държат така, сякаш са седнали уютно на приказки на кафенце. Отново ми се повдига.

— Искам да му задам няколко въпроса — казвам, когато влизам при тях.

Върху челото на Барбара Петри се появява отвесна бръчка. После тя хвърля питащ поглед към фалшивия Филип. Той се колебае.

— Може би това съвсем не е лоша идея — подхвърля, а от предвзето снизходителния му тон ми прилошава още повече. — Може би ще помогна на Сара, ако й отговоря на няколко въпроса.

Той прокарва длан по лицето си.

— Само дето съм невероятно уморен — казва той. — Тези мъки, продължителният полет, часовата разлика…

Той прекъсва изречението, оставя го да се разпадне.

— Не сте длъжен да го правите — казва Петри с разбиране. — Абсолютно понятно е, че първо искате да си починете. След всичко, което сте преживял.

Упрекът в гласа й е категоричен, аз много добре разбирам, че е насочен към мен. Трябва да я убедя, но отново ставам нервна. Щом като Непознатия знае за Йохан, какво ли още знае за Филип… и за мен?

— Не, няма нищо — казва Непознатия. — Всичко, което може да помогне.

— Ами добре — съгласява се Петри.

Тя ми хвърля подканващ поглед. Аз отпивам голяма глътка кафе, но все едно колко време се измъквам, няма да успея бързо да си изградя някаква стратегия. Затова решавам да действам направо.

— Кога е рожденият ден на Филип? — питам.

— Моят рожден ден е на 27 януари — отговаря светкавично Непознатия, сякаш изстрелва патрони от пистолет. — Като Моцарт — допълва той. Уверено.

Това, естествено, беше лесно. Всеки би могъл да го научи, стига да влезе в Гугъл. Но аз само загрявам.

— Кога е рожденият ден на Лео? — питам.

Непознатия се усмихва, отговаря уверено и на този въпрос.

— Не мога да повярвам, че ще присъствам на следващия му рожден ден — добавя той. — Всяка година си мислех за него, когато…

— Кога се оженихме ние с Филип? — срязвам го аз.

Няма да позволя той да говори за моя син.

Мъжът ме поглежда. Изглежда объркан.

— В началото на лятото — казва накрая той.

— Искам дата — отвръщам.

— О, боже — възкликва той.

Изглежда откровено уплашен. Мести очи насам-натам между чиновничката и мен.

— О, боже, вече не знам. Аз… не, не… знам, само че не се сещам. Аз…

— С какво бях облечена на сватбата ни? — продължавам да питам, няма да го пусна.

Той се люшка, а това е добре.

— Къде се оженихме?

— Аз… — заеква той, прокарва нервно ръце през косата си, навел глава. — По дяволите, толкова съм уморен, невероятно уморен.

— Коя песен свириха на сватбата ни? — питам.

Непознатият мълчи.

High and Dry на „Рейдиохед“, мисля си аз. Първо имитаторът на Елвис изпя Love me tender , а после пуснаха на запис High and Dry . Обгръща ме лекият повей на спомена, свива сърцето ми, но аз се мобилизирам. Не сега, не сега.

Барбара Петри въздиша. Изглежда й става ясно колко безсмислено е това начинание.

— Мисля, че стига вече, достатъчно — обажда се тя.

— Не! — викам аз.

Петри се надига от стола, личи си, че всичко това й е омръзнало.

— Госпожо Петерсен, имам впечатление, че нищо не може да ви убеди, все едно на колко въпроса ще отговори мъжът ви — заявява тя.

— Това не е моят мъж — отвръщам аз и също ставам.

Сама забелязвам колко инатливо звуча, но какво друго да кажа?

— Помогнете ми! — призовавам я аз.

Петри ме гледа замислено, сетне кима едва видимо.

— Господин Петерсен — казва накрая тя на Непознатия, който сега също е станал. — Предлагам вие на първо време да дойдете с мен. Ще ви настаним в хотел, докато всичко се уреди, а после можете…

— Не — казва Непознатия.

Петри вдига удивено вежди.

— Тази къща от поколения принадлежи на моето семейство — заявява фалшивият Филип. — Днес за първи път от седем години влизам пак в нея. Няма да си тръгвам и да спя в хотел.

Барбара Петри преглъща това няколко секунди, после кима с глава.

— Госпожо Петерсен — казва накрая тя, обърната към мен, а в гласа й се долавя извинителен нюанс. — Вие не бихте ли могли да се подслоните накъде другаде за тази нощ?

Аз се взирам в нея. Недоумяващо. Полудяла ли е? Как може да предположи, че съм готова да напусна къщата си, докато Непознатия остане тук?