Мелани Раабе - Истината

Пред всекиго от нас има по чаша кафе от филтъра и чаша вода. Сякаш сме седнали на уютни приказки на кафе. Всъщност всичко би трябвало да стане съвсем лесно и бързо: това не е моят мъж. Значи какво търси този човек в къщата ми? На мен не ми трябва посредник, трябва ми някой, който да вземе Непознатия и да го отведе, за да не ми се налага да го гледам никога повече и най-сетне да мога да си живея живота.

Наблюдавах го как най-необезпокоявано си сипа в кафето голяма доза мляко и три лъжички захар и старателно ги разбърка. Сега пие на малки глътки чорбата, която сигурно е непоносимо сладка. Петри не докосва кафето си, само пийва малко от водата.

— И така, още веднъж отначало — казва тя. — Как точно мога да ви помогна?

Насочила е поглед към мен и аз се чувствам като на изпит пред комисия. Сърцебиене, червени уши, страх да не кажа нещо неправилно, и всичко това въпреки че съм научила наизуст всички думи, формули, всички цифри за годината.

Потискам една въздишка, защото вече й казах по телефона къде е проблемът. Изглежда, че тя не е склонна да ми повярва.

И въпреки това е тук.

Трябва да ме е взела на сериозно. Тогава, значи, ще се стегна, за да не изглеждам неразумна.

— Първо, много ви благодаря, че дойдохте — казвам. — Прекрасно е, че стана толкова бързо и без усложнения.

Жената ме дарява с усмивка, която не достига до очите й. Какво ли става там, зад челото й? За миг се поколебавам, защото ми става ясно колко е важно сега да намеря правилните думи. Няколко секунди наблюдавам ръцете си, които са пред мен на плота на масата, погледът ми пробягва по венчалната халка. Това, че Непознатият не носи халка, ми направи впечатление още в колата. Поемам си дълбоко дъх.

— Аз съм наясно, че това, което ще ви кажа сега, сигурно звучи абсолютно откачено. Ясно ми е също така, че вие не ме познавате и засега не можете да прецените доколко внушавам доверие. Но ви уверявам, че този мъж тук не е Филип Петерсен. Никога в живота си не съм виждала този човек. Да, той прилича на Филип. Но не толкова много, че човек да ги сбърка. Всеки, който е познавал лично Филип, ще ви го потвърди.

Непознатия седи неподвижно и гледа мълчаливо масата, само за миг тръсва глава, сякаш не може да повярва на моята глупост. Барбара Петри отваря уста, ала аз не я оставям да вземе думата. Представям си какво иска да каже. Че идентичността „на моя мъж“, естествено, е била проверявана, но и не е чудно, че се чувствам претоварена от цялата ситуация. И че това не е нищо необичайно, и че тя не за първи път преживява такова нещо. Не искам да слушам още веднъж чиновническите й нищо незначещи изречения. И съвсем не искам да се успокоявам.

— Сигурно не е нужно да ви казвам, че мъжът ми е извънредно заможен човек. Това направо привлича криминални елементи, сама можете да се сетите. В такъв случай мога да изхождам от това, че ще ме приемете сериозно, когато казвам: този тук не е моят мъж, това е измамник!

Барбара Петри, изглежда, за миг излиза от равновесие.

— Каква причина бих имала, за да лъжа? — питам аз.

Непознатия изпръхтява едва чуто, но и Барбара Петри, и аз, естествено, го забелязваме.

— Добре — казва Барбара Петри, без да се спира повече на казаното. — Можете ли да обосновете малко по-точно вашите съмнения?

С периферното си зрение виждам, че Непознатия е вдигнал поглед от плота на масата и гледа право в мен.

— Аз нямам съмнения — казвам, но ми е трудно да се удържа да не изрева. — Аз съм сигурна. И тук няма нищо за обосноваване! Това не е моят мъж! Така че за какво е всичко това? Няма какво да дискутираме!

Барбара Петри протяга за миг пръсти към слепоочията си така, сякаш има главоболие и ей сега ще го премахне с масаж. После се усеща за този неволен жест и отново слага на масата дланите си с лакирани нокти. Става ми ясно, че съм я разочаровала. Ако е била готова да ми повярва, тя се е надявала на доказателства.

В този миг Непознатия ненадейно взема думата и аз се стряскам.

— Ти току-що каза, че всеки, който ме познава, трябва веднага да забележи, че аз не съм Филип — казва той и мести поглед от мен към Петри и отново към мен. — Какво ще кажеш, ако помолим някого за това? Някой, който ме познава. Това би ли те убедило?

Влудява ме това, че ми говори на „ти“ и че се държи тъй, сякаш се познаваме. Не издържам повече това безумие.

— Нищо, ама абсолютно нищо не може да ме убеди, че вие сте Филип Петерсен.

Не го изричам, а направо го изплювам. Естествено, че той знае всичко за мен. Естествено, знае това, че нямам семейство и че двамата с Лео живеем сами. Мръсник. В мига, в който думите ми отзвучават обаче, ми става ясно, че изпадам във все по-лошо положение. Непознатият, какъвто е хитър, току-що направи предложение, което за Барбара Петри сигурно звучи конструктивно, а аз го отбих. Ако откажа да привлечем някого, това ще изглежда така, сякаш се боя да не ме изкарат неправа. Затова казвам бързо, обърната към Петри: