Мелани Раабе - Истината

— Барбара Петри.

— Ало, обажда се Сара Петерсен.

— Госпожо Петерсен!

В гласа й прозвучава изненада, вероятно според нея в момента би трябвало да тъна в шемета от завръщането и срещата ни, вместо да я удостоявам с обаждания.

— Какво мога да направя за вас? — добавя тя.

Преглъщам мъчително, гърлото ме боли, толкова е сухо.

— Спешно ми трябва вашата помощ — казвам. — Можете ли да дойдете при мен за малко?

— Случило ли се е нещо?

Как да й го кажа, та да ме приеме сериозно?

— Зная, че звучи откачено — казвам. — Но мъжът, който вие и всички други смятате за Филип Петерсен, не е Филип Петерсен. Не знам кой е, но това не е моят мъж.

За секунди в слушалката настъпва тишина. Очаквам да ме попита какво става.

— Тръгвам веднага — казва вместо това тя.

Аз й благодаря, усещам как в очите ми напират сълзи на облекчение, примигвам и ги прогонвам.

— Ама разбира се — казва Петри. — Затова съм тук.

В телефона щраква, после прозвучава сигнал „заето“.

Сядам на дивана и пак се заглеждам в поставения в рамка кораб. Чувствам се почти така, сякаш корабът се движи по вълните. Затварям за миг очи. Тутакси в ушите ми отекват виковете на фоторепортерите. Господин Петерсен! Госпожа Петерсен! А после гласът на Ханзен: „Госпожо Петерсен? Всичко наред ли е?“.

Мислите ми се отнасят нанякъде, а аз се сещам, че Филип ми викаше „госпожа Петерсен“ винаги, когато го нервирах с нещо и когато ме намираше твърде строга или твърде сериозна. Това всеки път ме вбесяваше, не харесвах новото си фамилно име, така и не можах да свикна истински с това, от тук нататък да се казвам както родителите на Филип, а вече не както моите. Когато решавахме въпроса дали ще имаме обща фамилия, дълго време не можехме да стигнем до единомислие. По цели нощи спорехме преди сватбата, дискутирахме на червено вино и пица от кутия. Накрая Филип предложи да играем да камък-ножица-хартия. Правехме го винаги, когато изобщо не можехме да се съгласим един с друг. Бяхме решили, че така ще действаме и при избор на имена за децата ни, защото Филип не отстъпваше от Артур за момче и Финда за момиче, а аз пък харесвах Лео или Амели. Така играхме за моята моминска фамилия и аз загубих. Никога не съм била добра в губенето.

Сещам се за една от екскурзиите ни до Северно море. По онова време бях в напреднала бременност. Седяхме върху хавлия на пясъка, миришеше на защитен крем и на море, а ние спорехме за някаква глупост. Накрая Филип вдигна ръце като при капитулация и рече: „Окей. Ти си правата, госпожо Петерсен. Дай да не спорим повече“.

— Видя ли? — казах аз, понеже точно това разпали желанието ми да споря. — Това е една такава работа… Това име.

Филип изпъшка.

— Наистина ли, Сара? Пак ли тази стара тема? Не ми побира главата, че до днес продължаваш да ме упрекваш. Нали играхме на комар, ти загуби. Постоянно ли трябва да говорим за това?

— Ти ме измами, изигра ме някак си — казах аз.

— Добре. Сега наистина ставаш смешна. При тази игра няма как да се лъже, точно в това е номерът.

— Естествено — отвърнах аз иронично. — Ясно.

— Мислиш, че бих направил подобно нещо? — попита той, искрено възмутен.

— Знаеш ли, ти чисто и просто си свикнал винаги да получаваш каквото искаш. Вероятно дори нямаш вина за това.

— Какво искаш да кажеш?

Не му отговорих.

Казах си, че моят син във всички случаи ще се нарича Лео.

Бих предпочела да си остана завинаги в този спомен за нашия ден на Северно море, без значение, че имаше спор. Но трябва да се изправя срещу действителността.

Може би не би трябвало да седя тук, а да тръгна да търся мъжа, който не е моят мъж, ала броди тук някъде из моята къща. Не, мисля си. Не. Без слепи акции. Нямам представя какво иска непознатият мъж от мен, но пък и всичко това скоро вече няма да е мой проблем. Трябва да издържа само още съвсем мъничко. Само докато пристигне тук Барбара Петри. Най-добре е дотогава да остана тук и просто да седя, да не помръдвам от мястото си.

Не зная колко дълго гледам така стената и чакам. Непознатият не се мярка повече. Цялото ми тяло вибрира от нетърпение. Няма да издържа повече.

Къде отиде той?

Жената е в съседната стая.

Говори по телефона. Аз отначало изчаквам. Момчето не е тук.

Това е добре.

В кухнята съм.

Пия чаша вода.

Вадя храна от хладилника. Не усещам глад, ям въпреки това.

Дъвча. Гълтам. Функционирам.

Пътят бе дълъг. Но сега съм тук. Мога да действам. Да копая до дъното на нещата.