Мелани Раабе - Истината

Притискам до болка слушалката към ухото си, но не чувам нищо. Няма сигнал „свободно“. Вдигам очи. Измамникът държи в ръка телефонния кабел. Издърпал е щекера.

Стоим един срещу друг като дуелисти. През прозореца зад него виждам моравата пред съседната къща. По тревата подскачат четири гарвана. Сещам се как веднъж баба ми разказа, че не може да понася гарваните. Били птиците на смъртта. А мама й отвърна, че това били глупости, но и тя не обичала тези пернати, понеже щели да прогонят малките пойни птички и скоро нямало да има вече синигери и червеношийки, нито малки ястреби, нито врабчета, само гарвани и свраки. По онова време бях почти на същата възраст, на каквато е Лео сега, и много обичах синигерите и червеношийките. Разрешаваха ми да ги храня през зимата. Затова започнах да замерям с камъни гарваните, за да ги пропъждам, докато майка ми не ми каза да престана с това.

Гарваните издават гърлени звуци. Откъде всъщност се появиха така отведнъж? Объркана, отвръщам поглед.

Обзема ме паника — изведнъж Непознатия прави крачка към мен. Двамата сме сами в моята голяма къща, а аз не знам нищо за този мъж, нищо. Само това, че той очевидно е много интелигентен и много дързък. Погледът ми шари из хола, търся някакво оръжие, с което бих могла да се защитя, очите ми се спират на стъклената фасада, зад която се вижда градината ми. Прозорецът е само открехнат, чувам шум от косачка и детски смях. Всичко това изглежда толкова сюрреалистично, аз съм тук вътре с този тип, а там отвън е просто един хубав летен ден.

— Предупреждавам ви — казвам. — Ако се приближите, ще викам и ще събера целия квартал. Съседите ще извикат полицията достатъчно бързо, преди да сте преброили до три.

Гласът ми трепери, не зная дали от гняв или от страх, или от двете. Излъгах, отвън са най-много старата ми съседка и няколко деца. Съседите отляво са заминали. А при госпожа Тайс гърми косачката за трева.

— А ти това ли искаш? — пита той и приближава още една крачка. — Полиция в къщата?

— Предупреждавам ви — повтарям аз по-скоро за да си дам сама кураж, отколкото вярвайки, че ще постигна някакъв ефект.

Той ме гледа. Поклаща глава дълго, и пак, и пак. Напомня ми малко за онзи приличен на аутист слон в зоопарка. Само дето слонът изглеждаше тъжен, а не опасен. Аз търся изход. Трябва да се махна оттук, това поне ми е ясно.

Той прави крачка към мен. Аз отстъпвам една крачка. Той пристъпва към мен.

— Ако вие бяхте мъжът ми, не би трябвало да се страхувате от едно обаждане.

Той прихва, спира се. Изглежда обмисля нещо.

Минават няколко секунди.

Погледите ни се срещат, в очите му отново се появяват онези насмешливи искрици.

— Гледам в моето кристално кълбо — казва Непознатия с висок, треперлив глас и прави пред себе си заклинателни движения из въздуха, сякаш е стара врачка. — Бъдещето е мътно, много мътно… Но не! О! Мъглата се вдига! Да! Сега различавам нещо! И кълбото ми казва, че ти… — Той присвива очи, сякаш се опитва да улови размит образ. После възкликва театрално. — Да! Кълбото ми казва, че ти няма да извикаш полицията.

Отпуска ръце, кимва леко. В първия момент аз не разбирам. Той прикляква — бавно, съвсем бавно, така, сякаш му причинява болка. После се чува леко щракване и ми става ясно, че пак е включил телефона в розетката. Изправя се в цял ръст и ме поглежда. Спокойно, със самочувствие, почти подигравателно. Предизвикателно, сякаш иска да каже: „Добре. Твой ред е“.

Нещо се раздвижва в подсъзнанието ми.

Непознатият ме гледа с тъмните си очи. Една секунда, две, цяла вечност.

— Аха, така си и мислех — казва накрая той.

Да функционираш.

Да правиш каквото има да се прави.

Свивам се като юмрук. Държа вътре в себе си всичко, което не служи на ситуацията.

В това състояние нищо и никой няма шанс срещу мен.

Аз функционирам. Аз функционирам.

Винаги.

Непознатия е като парене. Като сърбеж под гипса, на място, което просто не можеш да достигнеш. Аз стоя в средата на стаята. Той срещу мен. Не се гледаме директно, но и не се изпускаме от очи.

Моят поглед се е спрял върху рамкираната литография на платноход, която ми подариха преди години Констанца и Филип. Сега тя виси в хола, никога не ми е харесвала, сега сигурно за първи път я разглеждам интензивно. Тя ми дава опора в една напълно нереална ситуация.

Вече е късен следобед, одеве телефонирах трескаво. Моят ужас от положението ми само нарасна. Няма да е никак просто да се отърва от фалшивия Филип, това вече ми стана ясно. Особено пък след като самата аз практически го припознах пред включените камери. Господин Бернарди, един сътрудник от кризисния щаб, с когото вчера имах за кратко контакт, просто ме отсвири, както се казва. Естествено, че били проверили подробно идентичността на Филип. Но ако аз въпреки това имам някакви съображения, можело да си уговоря час при него през идващата седмица.