Мелани Раабе - Истината

— Къде е синът ми? — питам в пространството, никого конкретно, не получавам отговор, сетне все пак успявам между широките гърбове на двамата мъже пред мен да зърна косата на Лео.

Добирам се до него, хващам го за ръка, почти в същия момент стъпвам накриво, ходилото ми се извива, залитам, някой ме хваща за лакътя, днес за втори път ме хващат за лакътя, толкова много хора около мен, съвсем съм замаяна, а къде всъщност е Непознатия, не искам той отведнъж да се появи до мен със застрашителния си поглед, не искам да докосне пак сина ми. А блъсканицата става все по-голяма, после изведнъж усещам нечия ръка в косата ми, ръката нежно, но настоятелно натиска главата ми надолу и отначало изобщо не разбирам за какво е това, съпротивлявам се, опитвам се да се отръскам от ръката, точно тогава обаче мъжете пред мен се дръпват, откриват полезрението ми и забелязвам, че стоя точно на ръба на бордюра, където е паркиран автомобил и очевидно хората се опитват да ни натоварят в колата, и аз им позволявам, защото и без това искам само да се махна, само да се махна оттук, шумът около нас е оглушителен, а блъсканицата е страшна. Усещам как Лео стиска ръката ми все по-силно, всичко това постепенно започва да му идва в повече, нищо чудно, нас направо ще ни размажат!

— Мамо! — обажда се Лео.

Не го чувам, разчитам думата по устните му.

— Всичко е наред, миличък — казвам аз и едва успявам да го избутам на задната седалка на колата, преди нечии невидими ръце зад мен да ме натикат вътре. Едва съм седнала, когато вратата зад нас хлопва, виковете на фоторепортерите долитат вече приглушени в ушите ми. Поемам дъх, затварям очи за миг. Секунда след това колата вече потегля. Когато отварям очи, се вцепенявам. Ние с Лео не сме сами в колата. Завъртам глава. До мен седи Непознатия.

Втурвам се в банята и едва успявам навреме. Вдигам капака на тоалетната дъска и се навеждам над чинията. Стомахът ми няколко пъти се свива конвулсивно, давя се, усещам как очите ми се пълнят със сълзи. Повръщам на талази, със студена пот по челото. Както винаги, когато ми се налага да повръщам, си мисля, че ще умра и че това никога няма да спре и че след съдържанието на стомаха си ще изплюя всичките си вътрешни органи, а накрая — и душата си, и ще остана като празна опаковка, ще се свлека на плочките като гумена кукла, останала с малко въздух.

После най-сетне се свършва, надигам се с усилия и пускам водата от казанчето. Цялото ми тяло трепери, адски ми е студено, дрехите лепнат влажни по кожата ми, едва стоя, така се чувства човек при отравяне.

Оглеждам се. Банята, ярко осветена от падащата дневна светлина, със своя строг бял цвят ми напомня на операционна зала. Понечвам, трепереща, да седна на ръба на ваната, бутвам една нежна колба с шампоан, тя се плъзва и звънко пада във ваната. Шумът ми изглежда неестествено висок и силен, ушите ми пукат, после лявото заглъхва, накрая чувам един висок пищящ тон. Наблюдавам шишенцето как се търкаля насам-натам из ваната, а накрая спира. Пищенето в ухото ми става по-силно, пред мен се пръсват светли петна, а миг след това всичко губи смисъл. Очите ми се щурат безспирно наоколо, опитвам се да разпозная някаква зависимост между нещата, които виждам. Бяло, всичко бяло и гладко. Бели студени плочки. Гладката бяла повърхност на ваната. Бяла мивка. Една бяла орхидея, бели кърпи, бели флакони за течен сапун, бяла завеса пред душа. Само няколко цветни петна. Едно тясно шише, което лежи във ваната и е пълно с течност: сапфиреносиня. Малки очила за гмуркане и шнорхел, неоновозелени. Малка пластмасова фигурка на Дарт Вейдър, наситеночерна. Едно свирещо пате, розово. И аз. Поглеждам надолу. Моите загорели от слънцето крака, които стърчат под бялата ми рокля, черешовочервените нокти на краката ми. Примигвам. Усещам хладната гладка повърхност под себе си, усещам как настръхвам и косъмчетата по ръцете ми се изправят, взирам се в плочките пред себе си. Бялото просветва пред очите ми. Някакъв кран капе, шляп, шляп, шляп, шумът става все по-силен, шляп, шляп, шляп, шляп, но аз не мога да стана и да го затегна, трябва да седя тук и да чакам, докато премине оглушаването, треморът, световъртежът. В носа ми нахлува лекото ухание на ароматна свещ, оставена на ръба на ваната, забравила съм какво миришеше така, ванилия? Лимон? Амбра?

Пулсът ми бавно-бавно се успокоява.

В колата не пророних нито дума. Седях сащисана, неспособна да родя една ясна мисъл. Неспособна да намеря решение за своя проблем.