Мелани Раабе - Истината

— Хубаво е, че пак си тук.

А думите, думите, те имат вкус на горчиви бадеми.

Непознатият се усмихва доволно, изглежда съм казала точно това, което е искал да чуе. После той кляка до мен, а аз едва сега се сещам, че все още държа Лео, малката му ръчичка, пареща и влажна, лежи в моята по-голяма суха длан. Лео ме пуска и позволява на непознатия да го вдигне във въздуха. Със сина ми на ръце, непознатият се обръща към пресата. Тутакси честотата на фотосветкавиците се увеличава. Аз съм като в транс, чувам като отдалече как непознатият казва, че се радва да е отново у дома. Благодари на всички за интереса, но се надява, че ще позволят на него и семейството му да се оттеглят в частната сфера, която е нужна, за да се върне в нормалния свят.

Аз се оглеждам. Това някаква шега ли е? Знам, че не може да е шега, никой човек не прави такива жестоки шеги. Въпреки това чакам разкритието, въпреки това се оглеждам. По гърба ми лазят студени тръпки, от тила до долу.

Хората около мен гледат непознатия и се усмихват. Непознатият гледа мен.

Той не се усмихва.

Тялото ми отново става много леко.

Оглеждам се отчаяно. Това не може да бъде! Просто не е възможно аз да съм единствената, която забелязва, че това не е Филип! Но в този миг се вглеждам в лицата около себе си — всички тези представители на пресата, всички тези официални лица — и ми става ясно, че тук аз съм единствената, която е познавала лично Филип, която знае как е изглеждал той. Няма дори официални негови снимки, по дяволите!

Краката ми отказват. Спъвам се, едва успявам да запазя равновесие. Не бива да падам на колене тук. Не и пред всички тези фотокамери, пред всички тези хора, пред сина ми, пред Непознатия.

— Всичко наред ли е, госпожо Петерсен? — пита загрижено високата руса жена, която беше и в самолета.

Мозъкът ми се старае да схване ситуацията, в която се намирам, но това не е лесно. Аз стоя на пистата на едно летище. Стоя в окото на един ураган. Около мен цари шум.

Фотографите се надвикват, блестят светкавици от фотоапарати.

Днес трябваше да е денят, в който Филип се завръща.

Но не е. Той все още е изчезнал. Това не е моят мъж. Този човек, който държи сина ми на ръце и привидно изтощен, но доволен се усмихва в обективите на фотографите, а те направо откачат при тази гледка — отдавна изчезналият безследно баща със сина си… това не е моят мъж. А той държи на ръце моя син.

Кожата по цялото ми тяло настръхва, космите ми се изправят, отръсквам се от вцепенението, отново функционирам. Правя крачка към Непознатия, за да взема от него Лео, който и без това е твърде голям, за да бъде носен на ръце — изобщо какво е това, направо е смешно, Лео е на осем години. Точно в този миг Непознатия тъкмо го пуска на земята. Аз дръпвам Лео към себе си, явно малко прекалено рязко, защото той се ококорва изненадано, но никой освен мен не забелязва това, всички погледи са насочени към Непознатия, а мен направо ме влудява това, че хората го наричат Филип. Все още се занимавам с това да подреждам мислите си, когато малката колона, част от която сме ние, служителите от Външно министерство, няколко охранители, един полицай, се задвижва извън пистата, в посока към сградата на летището. Зад нас се блъскат журналистите, няколко фотографи ни задминават на прибежки, за да могат да ни снимат фронтално, докато влизаме в сградата.

Непознатият върви пред мен, разговаря с белокосата жена, която слезе заедно с него от самолета. Аз се оглеждам припряно, съзирам само чужди лица. Къде е Ханзен? Трябва да говоря с Ханзен!

Заобиколени сме плътно от тълпа журналисти, а аз съм дезориентирана, трудно успявам да овладея клаустрофобията си, коства ми усилия да не се задъхам и заедно с това да не изпускам от поглед Лео, който се е отскубнал от ръката ми. Между двамата мъже, които вървят след мен, се отваря малко пространство и аз съзирам сдържаното спокойно лице на Ханзен. Хвърлям поглед към Лео, любезната блондинка, която ме заговори одеве, мимоходом се навежда към него и му казва нещо, но така, както се говори на възрастен, а не на малко дете. Лео й отговаря, усмихва се гордо, той обича, когато с него се държат като с голямо момче. Не мога да чуя какво си говорят двамата, ревът около нас е твърде силен, но с Лео всичко е наред, това е добре. Аз изоставам нарочно, за да стигна до Ханзен, проправям си път към него, избутвам с лакти хората. Мъжете, между които се бутам, ми хвърлят по един объркан поглед, но не казват нищо. Ханзен ме поглежда с повдигнати вежди. Така съм се запъхтяла, че едва говоря.