Мелани Раабе - Истината

— Това не е моят мъж! — успявам да изрека.

Ханзен сбръчква чело, а мен за миг ме връхлита детинската мисъл, че сега всичко ще бъде добре и че той ще се погрижи за всичко. Ей сега ще каже, че и той е имал своите съмнения и че ще поправи грешката си.

Ханзен тръсва леко глава.

— Моля? — изкрещява той, за да надвика виковете на фотографите.

Слага длан на ухото си, за да ми даде сигнал, че не ме е разбрал.

Аз си поемам дълбоко въздух, тъкмо понечвам да му изкрещя, че това не е мъжът ми и че всичко е някакво ужасно недоразумение, но в този миг групата, в която се движим, изведнъж се сбутва и спира.

Ханзен сваля очи от мен и аз хвърлям един поглед напред, виждам, че сме стигнали входа на летището, но там са се изпречили група фотографи. Ханзен вдига показалеца си, сякаш за да ми укаже, че ще трябва да се погрижи за това и че веднага ще се върне при мен.

— Чакайте! — крещя аз, посягам инстинктивно към ръката му, стискам я. Той ме поглежда така ужасено, че аз го пускам.

— Това не е Филип! — казвам.

— Веднага се връщам при вас — отвръща Ханзен така, сякаш съм казала нещо съвсем банално, което може да се изясни и по-късно. Сетне изчезва от очите ми.

Аз изругавам тихо, оглеждам се трескаво, установявам, че Лео все още разговаря с милата руса жена. Погледът ми шари наоколо… и неволно среща погледа на Непознатия. Той ме фиксира с очи. Сякаш ток ме пронизва до мозъка на костите. Извръщам се бързо. Виждам, че Ханзен е на входа на летището и говори с фоторепортерите, успял е, входът е свободен. Тръгваме пак. Аз отново си пробивам път до него, достигам го, заедно влизаме в сградата.

— Госпожо Петерсен — казва той. — Всичко наред ли е с вас?

— Не. Нещо не е наред! Това не е мъжът ми.

Ханзен ме поглежда през скъпите си очила и за момент ме обзема чувството, че преглъща една въздишка.

— Разбирам, че никак не ви е лесно с всичко това — казва той. — Вашият мъж е преживял и понесъл доста. Съжалявам, че не можах да ви подготвя по-добре за тази среща.

Сякаш по главата ме удря парен чук. Какво става — той не разбира или не иска да ме разбере?

— Не, вие не разбирате! — казвам, след като се овладявам. — Това не е…

— Моля да ме извините! — прекъсва ме Ханзен. — Една колежка ме вика.

Да не би да бяга от мен?

— Хей! — викам подир него. — Хей! Изслушайте ме!

Той обаче вече е някъде другаде. Аз се оглеждам, установявам, че сме прекосили залата и почти сме стигнали до един от изходите.

— Какво е чувството да сте пак на родна земя? — достига до мен откъслек от разговор.

Главата ми се завърта в посоката, откъдето идва гласът. Виждам, че е белокосата жена, която също беше в самолета, и че тя говори на Непознатия, който твърди, че е Филип.

Не, казвам си. Недейте, това е погрешно.

Някой ме подпира за лакътя. Виждам учтивото лице на русата жена, която говореше така дружелюбно с Лео.

— Какво е погрешно? — пита тя.

Лицето й изглежда открито и загрижено. Мозъкът ми се задейства на пълни обороти.

— Мъжът. — Тази дума е всичко, което успявам да произнеса.

Тя свива вежди.

— Кой мъж?

— Този мъж — казвам. — Този мъж там. Аз не го познавам.

Жената ме поглежда. На лицето й се изписва съчувствие, а в същото време групата, в която все още се движим вкупом, ни пренася през изхода на летището и ни изплюва навън. После жената извръща поглед от мен и започва да рови из елегантната си ръждивокафява чанта.

— Ето ви моята визитка — казва тя и ми подава картончето, което аз механично вземам и прибирам. — Ако имате нужда от нещо, позвънете ми, става ли? Но сега си починете.

— Вие не разбирате ли? — казвам, не, изревавам аз, макар да зная, че би трябвало да съм спокойна, ако искам да ме приемат сериозно. Но съм толкова бясна, че гневът избива извън рамката. — Вие не схващате ли, по дяволите? Това не е мъжът ми! Това не е Филип!

Ревът ми потъва в общия крясък, понеже фоторепортерите са разбрали, че ей сега ще изчезнем, и не искат да пропуснат шанса за една последна снимка. И ако жената действително е разбрала какво й казах, то тя явно не вижда нужда от действие.

Гневът пресича почти напълно дъха ми, отново губя ориентация за секунди, отново търся инстинктивно с очи сина ми, не го съзирам веднага, тутакси ме обзема паника, обръщам се, хвърлям поглед назад към летището, докато в това време групата около мен продължава да ме избутва напред по пътеката и още по-напред, напред. Къде е Лео? Къде е синът ми?

Изведнъж не виждам вече и Непознатия, за няколко ужасяващи секунди си мисля, че най-страшният ми кошмар се е сбъднал, чудовището е дошло и е откраднало сина ми.