Мелани Раабе - Истината

Тъмнокосият мъж и високата руса жена са вече почти до нас. Някой ми казва нещо, аз не го разбирам, едва сега забелязвам шума и хаоса около нас.

— Ето го — повтаря този някой до мен.

Не разбирам какво иска да каже, проследявам погледа му сащисана, объркана. Виковете на фотографите стават по-силни, господин Петерсен, господин Петерсен! А аз все още не разбирам, понеже господин Петерсен — това е Филип, госпожа Петерсен съм аз, загубих моминската си фамилия в една хазартна игра на „камък-ножица-хартия“ малко преди нашата сватба. „Господин Петерсен, господин Петерсен!“ — реват журналистите. И в този миг непознатият мъж с тъмната коса вляво от мен вдига ръка за поздрав, маха за миг към фоторепортерите, сетне вниманието му се насочва към мен. Усещам погледите, залепнали върху мен. Не мога да направя нищо, само стоя. Все още не разбирам нищо. Само усещам, че от мен се очаква нещо, някакво изречение, някаква реакция, изобщо нещо. Но мога само да стоя. В главата ми бръмчи. Тук става нещо ужасяващо неправилно. Адски неправилно. Стоя с повдигнати рамене, сякаш искам да се защитя от някаква буря, която мога да усетя само аз. Онзи някой до мен ме избавя от мълчанието ми, казва:

— Господин Петерсен, казвам се Вилхелм Ханзен. От името на целия екип искам да ви кажа: добре дошъл у дома!

А мъжът казва:

— Много благодаря, господин Ханзен.

Само това. Четири думи.

Гласът му е тих и хриплив. Гласът на чужд човек.

Светът спира. Законите за време и пространство вече не важат. Безтегловност. Гледам в земята и забелязвам, че ходилата ми вече не я докосват, изпъвам пръстите на краката си, търся опора, не я намирам. Вися, напълно без опора. Опитвам се да се вкопча в нещо, но всичко се люлее заедно с мен. Предметите, хората. Отначало съм само на няколко сантиметра над земята, но после отведнъж на един метър, два метра, десет. Махам, греба с ръце и крака, а там няма нищо, за което бих могла да се хвана, нито съпротивление, само празнина. Издигам се по-високо и по-високо, над върховете на дърветата, до ръбовете на небостъргачите, бавно и неспирно, а светът под мен става все по-малък.

После гравитацията се завръща отведнъж, аз падам. Светът стреля по мен, приземявам се твърдо.

Пак стоя тук, на пистата. На краката си.

Непознатият мъж стои пред мен. Поглежда ме с очакване. После, след като аз не давам признаци на реакция, той пристъпва мълчаливо към мен, движенията му са ръбести и като на робот. Изобщо не прилича на човек, мисля си аз, действа като автомат! И той ме притиска към себе си. Изпъхтявам уплашено, понечвам да се отдръпна, но не мога да се движа. Като парализирана съм. Непознатият не ме пуска.

Вторачвам се в лицето на мъжа, застанал тук пред мен, търся някакъв знак, че го разпознавам, не намирам нищо. Не е фактът, че Филип беше висок и атлетичен, а този мъж е малко по-висок от мен. Не е и брадата, покриваща бузите му, така че не бих могла да кажа дали има трапчинки, каквито имаше Филип. Не е дори странният начин, по който се движи този мъж. Очите са. Очите, на които липсва всякаква топлина и които са много по-тъмни от онези, в които се влюбих през 74-та, преди толкова много години. Косата на тила ми настръхва. Колкото и изтощен да изглежда непознатият, от него струи някаква обезпокоителна енергия.

ТОВА НЕ Е ФИЛИП.

Аз съм в плен на някакъв кошмар. Всичко, което става тук в момента, е толкова странно и гротескно, че мозъкът ми просто не успява да разпознае някакъв смисъл зад случващото се.

Кой е този човек?

Защо ме притиска?

Защо хората го наричат „господин Петерсен“?

Аз тръскам глава като разтревожен кон. Непознатият продължава да ме държи.

Те наистина ли вярват, че това е Филип?

Вече не ми достига въздух.

Те наистина си мислят, че това е Филип.

Какво става тук?

Не разбирам това, какво става, защо той го прави, кой е този човек, никога в живота си не съм го виждала, защо е тук, защо се представя за Филип, как има наглостта да ме докосва и къде, къде, по дяволите, е моят мъж?

Непознатият все още ме държи в ръцете си, аз съм като заклещена в менгеме, сърцето ми се съпротивлява, бие неравномерно, нямам въздух, изпадам в паника, отведнъж ме обзема страх, че този мъж ще ме задуши. Тук, просто така, пред очите на всички.

После той все пак разхлабва хватката си, аз отварям уста да си поема дъх, на ръба на зрителното ми поле се появяват светли точици — като агнозия при инсулт, те се умножават, първи предвестници на приближаващ припадък. Но не, няма да припадна сега, трябва да кажа нещо, важно е, много е важно да го кажа. Мозъкът ми обаче не работи, не мога да оформя ясна мисъл, загубила съм дар слово. Тръсвам втрещено глава, опитвам се да изтръгна от гърлото си своя протест, ала не намирам думите, които биха могли да изразят моя ужас и шок и всички тези въпроси в главата ми. И мозъкът ми казва първото, което ми хрумва: