Мелани Раабе - Истината

Филип се завръща.

Не някога, а утре.

Лео мълчаливо увива ръце около мен. Известно време седим така двамата. Горкият Лео, сигурно всичко това му идва твърде много. Тъкмо понечвам да го попитам какво мисли за тези неща, как се чувства, когато забелязвам, че диша много бавно и спокойно. С удивление установявам, че синът ми е заспал.

Стоя гола пред огледалото и се опитвам да се огледам съвсем безпристрастно.

Жената в огледалото не е висока, но не е и ниска. Стройна е. Има къса коса, която й придава момчешки вид, прави я да изглежда по-млада, отколкото е. Има слънчев загар, малки гърди. На ханша вляво има миниатюрна, изглеждаща като измита татуировка. Малка пеперуда. Погледът й е леко неуверен.

Опитвам се да открия какво в мен се е променило през последните години.

Все още ли съм жената, която Филип помни?

Остаряла ли съм?

Колко съм остаряла?

Не намирам отговор. И въобще каква полза да си блъскам главата над това?

Веднъж (малко преди да изчезне) Филип ми каза, че всъщност не вярва в любовта. Не можело да я има. Нямам представа как стигнахме до този разговор. Но си спомням как го погледнах, сбърчила чело.

— Когато смятаме, че обичаме някого, наистина ли обичаме него? — запита Филип. — Или само чувството, което той ни дава?

Аз завъртях с досада очи.

— Естествено, че любовта я има — казах.

— Но ако я има — отвърна Филип със самодоволна усмивка, така, сякаш съм постъпила точно според неговото очакване, паднала съм в отдалече подготвен капан — как тогава можем някога да престанем да го обичаме?

Не знаех какво да отговоря, тогава не знаех. Филип се разсмя и с едно махване на ръката отхвърли мисловния експеримент. Аз обаче оттогава все си мисля за това.

Откъсвам поглед от огледалото и се обличам. В разгара на лятото сме, затова нахлузвам една широка, лека рокля, обувам сандали на невисоки токчета. Поглеждам пак за миг в огледалото. В тази бяла лятна рокля приличам малко на булка, липсва ми само воал. И така се чувствам. Развълнувана и възбудена като млада, срамежлива булка, която се пита какво ли я чака от другата страна. На прага към новия живот.

Носим се из града в един безпощадно охладен от климатика джип. Аз зъзна в бялата си лятна рокля, зъбите ми потракват. Господин Ханзен от Външното министерство изглежда точно така, както си го представях. Висок, строен, елегантен, около петдесетте, тънки очила. Шофьорът е в тъмен костюм и слънчеви очила с огледални стъкла и така, както е седнал пред нас, е сякаш излязъл от холивудски филм.

Пътуваме мълчаливо. През вчерашния ден аз говорих още веднъж кратко с Ханзен по телефона, но не научих кой знае колко новости. Да, Филип бил отвлечен в Колумбия. Не, все още не знаели с точност защо не се е стигнало до искане и предаване на откуп. Може би контактът се е провалил. Може би престъпниците са се уплашили. Да, това, естествено, се проучвало. Да, южноамериканските колеги работели по въпроса. Да, от отговорните лица щяло да се поиска равносметка. Да, Филип сега бил в безопасност. Да, здравословното му състояние било задоволително, но той, естествено, бил белязан от случилото се. И душевно също така. Но не, нямало вече от какво да се страхува. Да, било като някакво чудо.

Освен това Ханзен ме предупреди, че сигурно там ще има тълпа журналисти и фотографи.

Горкият Филип, казвам си аз. Винаги е успявал да избегне пресата, винаги е мразел да го снимат и разпитват. По принцип оставяше на другите да поемат приемите и срещите с пресата за фирмата. Ако може да се вярва на моята свекърва, той още от дете се е страхувал от фотокамери. Винаги ми е харесвало, че Филип не искаше да бъде публична личност. Че нямаше негови фотоси с фалшива усмивка, стискащ ръцете на политици и инвеститори. Че той по принцип принадлежеше само на мен, на мен и на своята работа. Дали ще бъде другояче сега? Дали ще ни обсаждат, разкъсват, дисектират?

Усещам как ръката на Лео търси моята. Той гледа през прозореца. Само ние двамата. Аз дори вече не познавам друг вид живот. Може би трябва да му се насладя още малко.

А после отведнъж, подобно на мираж, пред нас изниква Хамбургското летище. Пристигаме.

Понякога светът изглежда като кулиси. Излизаме на пистата за кацане. Дявол знае как Ханзен е издействал разрешение за това. Малкият частен самолет с Филип и придружаващия го екип на борда ще се приземи встрани от нормалния трафик на големите авиолинии. Всички се потят, а аз зъзна. Прокарвам пръсти през късата си коса. До мен Лео възбудено подскача, той обича самолети. При тази гледка аз въпреки напрежението успявам да се усмихна. Благодарна съм, че мога оттук да проследя кацането на самолета, игнорирам, доколкото мога, факта, че освен нас на пистата са заели места и близо дузина представители на пресата. Не е важно. Всичко това не е важно.