Мелани Раабе - Истината

— Госпожо Петерсен, седнала ли сте? — пита гласът.

— Да, седя — казвам.

Отново се овладявам. Седем години се подготвях за това обаждане. Готова съм. Вилхелм Ханзен от Външното министерство не може да ми съобщи нищо, за което да не съм подготвена. Не може да ми представи никакъв сценарий, по-лош от онези, които са минавали пред очите ми в моите безсънни нощи. Той ще ми каже, а аз най-сетне ще мога да започна отначало. Настроение за тръгване. Не беше ли това думата?

Преглъщам.

— Кажете ми — моля аз.

Следва кратка пауза, после Ханзен започва да говори. Аз го слушам мълчаливо. Сетне разговорът ни приключва, аз блокирам клавиатурата, пъхам телефона обратно в чантата си, дръпвам ципа, оставям я до мен и започвам да повръщам залпово.

Всичко ме заслепява. Светът изглежда различен. Някой е сложил върху него филтър, който променя всичко. Небето е по-синьо от преди, кобалтовосиньо. Листата на дърветата са неоновозелени, слънчевата светлина е тъй ярка, че очите ме болят — дори и зад тъмните очила.

Спомням си, че Филип имаше тази способност: да оцветява моя понякога безцветен свят, с ентусиазма си, жизнерадостта и хумора си да обагря в папагалска шарения сивите дъждовни дни или мрачните настроения. Той оцветяваше моя живот, както дете попълва с дебели пастели книжка за оцветяване.

Седя в градината под моето любимо ябълково дърво. Сигурно е горещо, ала аз мръзна. Радвам се, че тук няма никого. Трябва да съм сама. За малко да съм сама, трябва да дам на мозъка си шанса да проумее. Седя под ябълката — както Буда под дървото бодхи, сякаш чакам просветление. Из мозъка ми, подобно на мантра, се върти една мисъл.

Филип е жив.

Той е жив.

Покрай оградата се разхожда котка с бяло петно, спира се за малко, хвърля ми един поглед, сетне решава да ме игнорира, изчезва към имота на съседите. Питам се къде ли е близначката й. Преди време бяха две петнисти котета и ходеха винаги заедно, две игриви мъничета от едно котило — и до днес не зная на кой съсед принадлежаха. Филип ги обичаше.

Продължавам да седя и да се опитвам да си изясня нещата. А после отведнъж в гърдите ми се надига чувството, расте, става твърде голямо за тялото ми, за моя тесен гръден кош, пукам се, не го издържам, не мога повече да седя тук, ставам, връщам се в къщата, отивам до телефона.

Не мога повече да го задържам за себе си и в себе си, трябва да го споделя, да го разделя или да се пръсна.

Но тъкмо хващам телефона в ръка, и вече не зная какво да правя.

На кого да се обадя?

Първият ми импулс е да набера номера на Мириам. Тя е единствената ми истинска приятелка, при нея ходя, когато трябва да говоря. Мириам обаче не познава Филип, никога не го е срещала, с нея се запознахме едва след неговото изчезване. Струва ми се погрешно да въвличам първо нея в случилото се.

Семейството, мисля си. Човек първо трябва да каже на семейството си. Но аз вече нямам такова, само двамата сме — аз и Лео. Бащата на Филип, от когото той е наследил огромния концерн, е починал преди много години, майка му е болна от алцхаймер и от години живее в луксозен старчески дом. Мъжът ми няма братя и сестри. В това отношение си приличаме. Аз също нямах семейство… преди да срещна Филип и преди да се появи Лео.

Пръстът ми все още стои над клавиатурата на телефона. Колебая се. Обзема ме внезапната силна потребност да позвъня на Йохан. Йохан Кербер, стар приятел на семейство Петерсен, човек, когото Филип уважаваше и от когото търсеше съвет, когато се нуждаеше от такъв. А след това, след изчезването на Филип, аз бях тази, която можеше да се уповава на интелекта и уравновесеността на Йохан, на неговите бащински съвети. Той се грижеше за всички финансови и стопански дела. Филип, който все пак бе най-важният съсобственик в един огромен концерн с милиарди оборот, изведнъж бе изчезнал от полезрението. Имаше да се уреждат толкова много неща. Нищо няма да го зарадва повече от това да чуе, че Филип се завръща. Набирам неговия номер, но в този миг ме връхлита угризение на съвестта и се отказвам. Естествено, че майката на Филип е човекът, който трябва първи да узнае. Че синът й е жив. Че е на път към родината си. Какво като има болест на Алцхаймер. Погрешно ще е да не информирам първо нея. Разлиствам малкия си черен бележник с всички важни номера, които ползвам редовно, но не мога да запомня. Намирам номера на старческия дом, където е настанена Констанца, и набирам цифрите.

Още при първото позвъняване отговаря решителен женски глас.