Мелани Раабе - Истината

Лео ме дърпа нетърпеливо за ръката и ме връща в настоящето. Погледът ми проследява протегнатата му ръка и аз неволно се усмихвам при вида на припряно суетящите се сурикати.

— Мамо? — пита накрая Лео, след като няколко минути сме наблюдавали мълчаливо, притиснати в тълпата посетители, нахлули точно сега, насред лятната ваканция, в зоопарка. — Ще ми купиш ли сладолед?

— Разбира се, врабчо.

Оглеждам се, виждам, че трябва само да заобиколим терена на слоновете, нататък, откъдето идват децата с омазани в розово и кафяво муцунки, и ще стигнем до фургона със сладоледа. Опашката пред него е хаотична тълпа от възбудени деца и изнервени родители. Като по чудо съзирам една свободна пейка само на няколко метра от фургона. Давам на Лео пари и сядам на пейката, а той нервен, но видимо горд, се нарежда на опашката. Затварям за малко очи и се наслаждавам на слънцето по кожата ми. Страховете от отминалата нощ пак се отдалечават много, много надалеч, разтварят се в нищото като призраци при първия слънчев лъч на настъпващия ден…

Отварям очи. И се оказвам лице в лице със слоновете. Те са в нещо като прашен харман, няколко стоят на групи като притеснени пушачи, чиято пауза скоро ще свърши и те пак ще трябва да влязат вътре, за да вършат омразната си работа. Вляво от мен, точно пред стената, стои един самотен слон. Движи главата си насам-натам, тръска я от ляво надясно непрекъснато като пренебрегнато, подивяло дете в хоспис. Сякаш се намира в някакво нежелаещо да свърши отричане на своето състояние. Аз съм в африканската савана, не съм тук в това миниатюрно, прашно поле, не, не съм тук, не, не, не, не, не. Откъсвам поглед от побъркващата гледка, търся с очи Лео, установявам, че е мръднал напред в опашката, но все още не му е дошъл редът. Улавям неговия поглед, той ми се усмихва, дупка от паднал зъб, трапчинки на бузите. Ако имах леден къс вместо сърце, подобно на героите от любимите му приказки, то би се разтопило точно сега, на мига. Насочвам вниманието си пак върху животните. Да си затворен в клетка — това е най-лошото нещо, мисля си и си представям как се връщам тук през нощта. Как отварям вратички, как животните излизат от клетките си и се втурват навън, как се заселват в града. Как на сутринта павианите се хвърлят върху колите, заседнали в трафика, как създават хаос. Как леопардите безшумно се изкатерват по дърветата в градския парк и с присвити очи фиксират нищо неподозиращите бегачи и разхождащи се хора. Как семействата слонове крачат тежко един до друг по широките улици, а излъсканите до блясък витрини отразяват образите им. Как жирафите с големите си, обрамчени от дълги мигли очи се вторачват в прозорците на високите бизнес сгради и карат бизнесмените вътре да подскачат от страх и да заливат с черно кафе белите си ризи.

— Мамо, телефонът ти звъни — казва Лео до мен. Аз се стряскам леко, дори не съм забелязала кога е седнал до мен с висока куличка сладолед в ръка. Той ближе припряно сладоледа, решителното изражение на лицето му показва, че е решен да спечели състезанието срещу слънцето, което безпощадно го топи.

Опипвам вътрешността на чантата си, намирам телефона. Очаквам да видя номера на Мириам или евентуално на някого от моите вчерашни гости, може би Клаудия, която си забрави у нас копринения шал, може би Мирко, който, какъвто е любезен, сигурно иска да благодари още веднъж за хубавата вечер. Но не, номерът е непознат.

В главата ми тутакси бие тревога. За миг ми минава мисълта да прехвърля обаждането в пощенската си кутия. После обаче си казвам, че Лео е до мен, че е добре, даже много добре, с огромния си сладолед, който се стича лепкав по пръстите му. А докато той седи до мен и се бори със сладоледа, не може да има нищо катастрофално. Приемам обаждането.

— Да, моля?

— Казвам се Вилхелм Ханзен — обажда се един овладян, официално звучащ глас. — Със Сара Петерсен ли говоря?

Сбръчквам чело.

— На телефона — отговарям глухо.

— Госпожо Петерсен, аз съм сътрудник на Външно министерство. Толкова се радвам, че се свързах с вас. Звъняхме в дома ви, а сега за щастие открих номера на вашия мобилен. Имаме да ви съобщим нещо много важно и в никакъв случай не искаме да го узнаете от пресата.

Изведнъж устата ми пресъхва.

— Не искате да узная от пресата? Какво да узная? — питам.

Зная какво иска да каже той. Може да има само една причина, за да ми се обажда сътрудник на Външното министерство. Това е обаждането, което чакам от седем години. Знам го, а същевременно просто не мога да повярвам. Сигурно сънувам. Трябва да е сън, ей сега ще свърши и ще се окажа в един коридор, трепереща и наплашена пред заключена врата, зад която отеква глухо потропване.