Мелани Раабе - Истината

Филип загаси цигарата, от която го беше свил стомахът, после седна пак в чакалнята до изходната врата, този път колкото се може по-далеч от влюбената двойка. Повечето черни кожени седалки бяха заети от бизнесмени, от сиви господа като самия него, които щракаха по клавишите на лаптопите или мобилните си телефони. Тук-там между тях, подобно екзотични птици, клечаха няколко от неизменните туристи.

Малко преди това, докато търсеше билета си, той бе установил, че Сара му е пъхнала ябълка в джоба. Не знаеше дали да се зарадва, или да се ядоса. Ако беше искал да си вземе ябълка, щеше сам да си опакова една. Тази странна смесица от прекалена грижа и студенина. Какво означаваше?

Той наблюдаваше хората, бързащи из сградата на летището, всеки тръгнал към своята собствена неизвестна съдба, и както доста често в последно време, го връхлетя мисълта, че свободната воля е само илюзия и че той не се движи свободно из живота, а по-скоро като по релси, насочващи го ту насам, ту натам, без изобщо да им въздейства. Нямаше избор дали да поеме по това или по онова отклонение, дали да избере правилното или грешното, величието или подлостта, любовта или омразата. Всичко, което можеше да направи, бе да се държи здраво, когато влакът влиза в завоя, и от време на време да пъха глава през прозореца и да се наслаждава на попътния вятър, ако отсечката го позволява. Всичко се движеше към неизбежен, отдавна определен край. Той, Сара, Лео, всичко, всеки.

Никога преди не се беше замислял над това, всичко бе започнало с онази, единствена, проклета нощ. А може би пак си въобразяваше. Може би всичко бе започнало много по-рано. Той проследи мислено събитията, както често правеше през изминалите месеци, стъпка по стъпка, и както винаги, се почувства разбит под техния напор. Сякаш на пълна скорост го беше блъснал огромен, тежък тонове влак. Влак, който той не би могъл да спре по никакъв начин. Просто не намери в спомените си нито един момент, в който е могъл да действа различно, а не както бе постъпил в действителност. Кога се беше задвижил този влак? Когато тръгнаха в онази фатална вечер? Или преди това? Не намираше отговори на тези въпроси. И все пак трябваше да каже на Сара. Дори тя да не заслужава.

Филип взе телефона си и набра номера й. После прекъсна връзката, остави апарата настрани. Такива неща не се уреждат по телефона.

Разбира се, че ще й каже. Веднага след завръщането си.

Моят единайсет хиляди осемстотин седемдесет и пети ден, помисли си той. Ден, който почти изцяло ще прекарам на борда на самолет.

От своето място Филип можеше да наблюдава самолетите при излитане и кацане. Той се облегна назад и се загледа как машините се изстрелват по пистата и накрая преодоляват земното притегляне. Летният дъжд беше престанал, небето се простираше в смесица от мръсносиво и петнистосиньо.

Бих могъл да остана, помисли си изведнъж Филип.

Седмици наред беше хранил в себе си едно-единствено желание: да се махне, само да се махне, да изчезне, а сега мисълта да се качи на борда на една машина, която с всяка секунда ще го отдалечава от всичко важно за него, му се струваше почти непоносима. Южна Америка. Какво, по дяволите, щеше да търси той в Южна Америка?

Бих могъл да остана, помисли си пак, да не се кача на самолета, да не бягам. Вместо това да направя поне веднъж това, което трябва.

Той погледна към седалките отсреща, които бяха заети от двойката влюбени. Като че ли там имаше някакъв отговор. Двойката беше изчезнала.

Бих могъл да взема по-късен полет, помисли си Филип. Или изобщо да не пътувам.

Единайсет хиляди осемстотин седемдесет и пет, каза си той.

Имам много. Имам да губя много.

Какво искам?

Какъв ще бъде днешният ден?

Когато започна обработката на пътниците на неговия самолет, той все още не беше взел решение.

Лъвовете са уморени. Излежават се лениво под лятното слънце, коремите им се повдигат бавно в ритъма на дишането им. Синът ми ги наблюдава няколко минути, сетне ме дръпва по-нататък към сурикатите, понеже те са много по-интересни от скучните лъвове. Сурикатите поне правят нещо.

Мразя зоопарковете. Мразя да гледам затворени зад решетки животни, но Лео ме моли и моли толкова дълго, че най-накрая отстъпих. Лео е във ваканция, повечето от приятелите му ще заминават с родителите си, затова едно посещение в зоопарка е най-малкото, което мога да направя. А и за мен е добре да пътувам. Не понасям скуката и е добре да си потърся занимание през летните ваканции. Никога не го казвам гласно, защото не искам да ме смятат за странна, но аз никога не се радвам на ваканциите. Обичам ритъма, който работата ми придава на дните, седмиците, месеците. Имам нужда от този ред, да зная, че след като стана от леглото, ще отида на крос, ще взема душ, ще приготвя закуска, ще закарам Лео на училище, ще отида на работа. От понеделник до петък ще преподавам немски и английски в курсовете ми, в петък ще имам допълнителни часове по рисуване. Че след това ще се прибера у дома, ще пиша домашните заедно с Лео, ще разтребвам, ще чистя, ще готвя. А после, според това кой ден от седмицата е, ще помагам в лагера за бежанци, ще се срещна с Мириам или ще спортувам.