Мелани Раабе - Истината

Отдавна не бях сънувала тропота зад вратата и се питам какво го е отключило, кое е послужило за импулс, за да се върне сега изведнъж този кошмар. Още повече че зная какво има зад вратата. Въртя се и се мятам в леглото така, сякаш с едно движение бих могла да пропъдя нощните мисли подобно на врани.

Светвам лампата. После си казвам, че ми трябва сън, гася я пак. Затварям очи.

Първо, мисля си: Аз съм измамница.

Второ: Аз убих човек.

Трето: Имам татуировка на едно скрито място.

Едно от всичко е лъжа.

Вслушвам се в себе си, напразно търся онова прекрасно чувство от днешната сутрин. Старият лош сън го прогони, а вътре в мен сега отведнъж се пробужда нещо друго, колебливо, ала неудържимо, подобно на малко животно с остри зъби, което за първи път след дълъг зимен сън напуска бърлогата си: предусещането за нещо лошо.

Мигът непосредствено преди това, помисли си той, мигът, когато вече знаеш, че то ще се случи, но все още не се случва. Този миг е всичко.

Беше като едно от онези плавни движения, чиято привидна лекота балерините постигат едва след години упражнения, а едновременно с това — напълно спонтанно. Сякаш следвайки някаква тайна уговорка, неизискваща думи, те завъртяха главите си — той своята руса в едната посока, тя своята тъмна и къдрава — в другата. И устните им се срещнаха.

Беше наистина първа целувка, той видя това веднага. Възбудата, която вибрираше помежду им, можеше да се хване с ръце.

Ще се чуди колко меки са устните й, помисли си Филип, докато наблюдаваше с ъгълчетата на очите си младата двойка, седнала насреща му. Всеки път, когато целуваш жена за първи път, се чудиш колко меки са устните й. Без значение колко жени си целувал преди това, всеки път се чудиш отново и отново.

Двамата бяха съвсем сами на света, около тях нямаше чакалня и зала за излитане, пълна с хора с любопитни погледи, нямаше терминал и летище, нито Хамбург, нито държава, нито свят — само те двамата, топлина, влага, дъх, устни. Съвършенство, безтегловност. Естествено, това бяха само биохимични процеси, които протичаха тук и в тях, по принцип двамата само проверяваха инстинктивно чрез обмен на слюнка дали и доколко техните гени са съвместими, в целувката няма нищо повече, всичко останало са измислици, езотерика, шум и дим, помисли си Филип и най-сетне отвърна поглед от младежите. В същия миг шумовете на летището около него станаха отново силни, сякаш някой от един път бе завъртял звука на максимум. В ушите му отново проникнаха нефилтрирани тихите разговори, съобщенията по високоговорителя, тракащи токчета на обувки, звън от мобилни телефони и смехове. Филип се надигна от седалката си в чакалнята до вратите и направи няколко крачки.

Днес е моят единайсет хиляди осемстотин седемдесет и пети ден на тази земя, помисли си той. Да се събудиш за единайсет хиляди осемстотин седемдесет и пети път. Да отвориш очи с един и същи постоянен въпрос в главата: какъв ще е днешният ден? После да изживееш целия ден и отново да легнеш да спиш. Да лежиш единайсет хиляди осемстотин седемдесет и пет пъти и да мечтаеш. Откакто преди време един негов приятел от младежките години беше празнувал вместо рождения си ден единайсет хиляди сто и единайсетия си ден на тази земя, Филип от време на време пресмяташе своите.

Той наблюдаваше излитащите и кацащи самолети и размишляваше къде се намира. За него открай време беше важно да знае, да си прави равносметка.

Имах горе-долу щастливо детство, мислеше си той. Преживях тийнейджърските си години без големи катастрофи. Влюбвах се седем пъти, преди да срещна съпругата си. Следвах икономика. Погребах баща си. Ожених се, създадох един син. Ръководя голяма компания. И го правя добре.

Един пълноценен живот.

Но това не е всичко, помисли си той. Направих и още нещо, друго нещо.

Филип прокара пръсти през косата си, отведнъж го връхлетя копнеж за една цигара, макар че от години не беше пушил. Купи си един пакет и се присъедини към другите мълчаливи образи в пушалнята.

От главата му не излизаше раздялата със Сара.

Той пак не й го беше казал. Бе изпил кафето си и бе наблюдавал детето, което с помощта на Сара правеше крачки из кухнята, клатеше се върху тлъстичките си крачета, които обикновено изтръгваха възторжени викове и възхищение от устата на старите дами. Наблюдаваше го как едва не се препъна в ръба на сметановобелия килим, закрепи се и продължи напред. За миг в главата на Филип се бе появила мисълта какво чудо бе все пак да имаш жена и здраво дете и че би трябвало да изпитва благодарност, ала както повечето светли чувства, и това някак си не искаше да се зароди истински.