Мелани Раабе - Истината

Трогва ме, като гледам как на това място Лео всеки път се хваща неволно за сърцето и премигва трескаво, сякаш иска да е сигурен, че неговото сърце не е бучка лед, а очите му са напълно в ред.

— Мамо? — прекъсва ме той.

Аз го поглеждам.

— По какво се разбира, ако имаш бучка лед вместо сърце? — пита той.

В първия момент не зная какво да кажа.

По това, че вече не чувстваш нищо така, както е било преди, мисля си. По това, че радостта вече не е шемет, а само лека усмивка. По това, че гневът вече не е изгарящ като лава, а най-много прохладен. По това, че цветовете стават все по-малко, по това, че вече не знаеш какво имат предвид хората, когато говорят за щастие.

Слагам ръка върху гърдите на сина ми. Усещам как бие малкото му сърчице, тъй бързо, тъй живо. В очите ми напират сълзи, сама не зная какво да правя, но все пак успявам да ги овладея, преди да се появят на повърхността, където би могъл да ги забележи Лео, чието малко, искрено лице е тъй близо до моето и който ме гледа съвсем внимателно, за да види моята реакция.

— Бучките лед не туптят — казвам и успявам насила да изтръгна от себе си една усмивка.

Лео кима, изглежда това успява да го убеди. После слага своята длан върху моите гърди. Не зная какво ми става, но за миг ме връхлита ирационалният страх, че няма да усети пулс и че ме е улучило някое късче от дяволското огледало, без да съм забелязала, и там, в гърдите ми, вече няма сърце, а само голяма колкото юмрук бучка лед. Ръката на сина ми опипва за малко кожата ми, сетне изражението му просветлява. Той не казва нищо, просто дръпва ръката си и се отпуска доволен върху възглавницата. Аз се боря с буцата, заседнала в гърлото ми.

— Чети по-нататък, мамо — казва най-сетне Лео.

И аз му доставям това удоволствие, пътуваме заедно със Снежната кралица през студената и опасна зимна нощ. Сърцата ни бият.

Тишината се завърна в моята голяма пуста къща. Лео най-сетне заспа, аз го целунах предпазливо по челото, изгасих лампата, излязох от стаята му и затворих безшумно вратата след себе си.

Лежа в леглото си, когато го чувам.

Странен, неопределим шум.

Някакво… трополене.

Има някого в къщата.

Тутакси скачам на крака. Опипвам панталона си, който току-що събух, в търсене на мобилния ми телефон, докато се сещам, че той е на масата в трапезарията. Стационарният пък е в гнездото си — в другия край на къщата. По дяволите!

Отварям предпазливо вратата на спалнята. Спирам, ослушвам се. Стоя като окаменяла, всичките ми сетива са изострени. Но не чувам нищо, само собственото си дишане и познатото пукане на старата къща около мен. Нямало е нищо. Преуморена съм. Затварям за миг очи, вдишвам дълбоко, издишвам… и го чувам отново. Тропането. Сега вече ми е трудно да си поема въздух. Просто вятърът, казвам си. Вятърът. Или някоя котка. Котка, която по някакъв начин е попаднала в къщата и сега е съборила нещо.

Нищо страшно, казвам си. Но не си вярвам.

Зная, че вероятно не бива да го правя, но тръгвам към шума. Сама не знам защо, но вървя по слабо осветения коридор. Спирам пак, не съм сигурна накъде да се насоча сега. Но този път не ми се налага да чакам дълго, докато го чуя пак. Скалпът ми се свива болезнено. Страх ме е. Шумът идва от хола. Там има нещо, точно зад вратата. Затаявам дъх. Стоя точно пред вратата и съм като окаменяла, настава пълна тишина и вече не чувам нищо, дори и собствения си дъх, чудя се какво да правя, понеже знам, че не мога просто да се обърна и да си тръгна, не зная откъде го знам, обаче знам, че трябва да отворя вратата. И не зная откъде го знам, но знам също така, че нямам друг избор.

Тропотът отново прозвучава, неопределим и ужасяващ. Ръката ми посяга към бравата, без изобщо да съм й заповядвала. Ръката ми натиска бравата, без аз изобщо да го искам, а шумът зад вратата спира. Каквото и да има зад вратата, то чака мен. Натискам силно бравата, дръпвам вратата. Зная, че не бива да виждам какво има зад нея и че това ще ме убие — ако видя какво има там отзад. Обаче ръката ми не ме слуша, тя дръпва докрай вратата и отваря. Очите ми са широко отворени, а вратата полита насреща ми, тропотът преминава над мен подобно на гръм, а аз се мобилизирам за гледката, която ме очаква — и чувам себе си как крещя. И най-сетне се събуждам.

Няколко секунди се взирам в мрака, останала без дъх. Само недей да мислиш сега за този сън, казвам си. Просто заспивай пак. Обаче не се получава, никога не успявам, нощем не съм така неуязвима за мрачни мисли. Лежа, а те се прокрадват и настъпват към мен. Мисля си за слънчевото затъмнение, за онова отпреди много години и за това от днес, мисля си за малката потна ръка на моя син, опипваща гърдите ми над сърцето, за да се увери, че то не е замръзнало, мисля си за всички онези врати, за всички опасности зад тях, от които не мога да се защитя, а него пък съвсем не мога. И си мисля, че светът е опасно, много опасно място, където не мога да съществувам сама.