Мелани Раабе - Истината

— Когато смятаме, че обичаме някого… Тогава какво обичаме — другия човек? Или само чувството, което той ни дава?

Тя мисли няколко секунди.

— Според мен и двете — казва накрая.

— Тогава как бихме могли да спрем да обичаме? Щом като обичаме не само чувството, което един съвсем определен човек ни дава, а наистина обичаме този човек… Как бихме могли някога да спрем да го обичаме… само защото той може би прави нещо, което не ни харесва?

Жената свива рамене и се извръща от мен.

Вероятно води такива разговори всяка нощ и съжалява.

И аз съжалявам.

Вземам бутилката и сядам до прозореца. През немитите стъкла пред мен се разкрива изглед към нощната улица. Питам се дали Филип е все още там, навън. Питам се дали е истина, че аз все още го обичам. Дали я има любовта.

Питам се къде отива тя, когато престанем да обичаме. Изпарява се в студа на космоса? Просмуква се в клетките ни и променя генетичната ни информация?

Мисля за Филип и в стомаха ми се появява въртележка от чувства и очите ми се пълнят със сълзи и си мисля: да, по дяволите. Все още и въпреки всичко.

Плащам бирата и се връщам на плажа. Отпускам се върху пясъка и се учудвам колко е хладен. Изпитвам потребност да се просна, да легна. За минута да погледам звездите и да не мисля за нищо, да си поотпочинат очите ми тук, край водата. Просто да чакам в тъмнината, на прага на зазоряването, докато реката не отнесе всичките ми чувства зад следващия си завой, всичките ми болки — надалеч. Няколко секунди мисля за това. Тялото ми сякаш тежи цял тон. Не мога да се изправя. Твърде уморена съм, твърде ранена, твърде тежка.

Но после си казвам, че все още не са се свършили дните. Че скоро ще изгрее слънцето. Че винаги има нещо, което може да се направи. Че нещата някак си ще продължат. Че това го умея най-добре: независимо какво се е случило, да стана, пак да се изправя. Така че — изправям се. Отупвам пясъка и болката от дрехите си, от дланите си. Извръщам поглед от водата, обръщам й гръб. И се сблъсквам лице в лице с Филип.

Гледаме се един друг безмълвно.

Мисля, че любовта не е състояние и не е чувство. Любовта е организъм. С глад и жажда. Живо същество, което расте и се смалява, може да боледува и да оздравява, да заспива и да умира.

Може да бъде съживено.

И в този миг птиците запяват.

Чудовищата не спят под леглото ти, те спят в главата ти. — Б. ред.