Мелани Раабе - Истината

Седмици наред, до една съвсем определена вечер. Тъкмо храня Лео, когато Филип влиза в кухнята.

— Знам, бяхме се уговорили да не говорим повече за това, но… — започва той, без дори да ми каже „здрасти”.

Аз се стряскам. Хвърлям му злобен поглед.

Ставам и с Лео на ръце, излизам от помещението.

— Не искам да слушам.

— Спри!

Но аз не го слушам. Не искам, не мога, не го понасям вече.

Опитва се още два пъти, нямам представа защо. Защото е нездравословно да не говорим за това, казва той. Защото иска да ме измъчва, предполагам аз. Каквото и да е, не слушам.

Филип е бесен. На мен ми е все едно.

Когато скоро след това ми съобщава, че заминава за Южна Америка за около седмица, се радвам.

С един удар се връщам в настоящето. Филип намалява скоростта до минимум и накрая спира. Намираме се на усамотено шосе, селски път в гората. Надлъж и шир няма жива душа, съвсем сами сме. Извъртам глава, до мен седи чужд, непознат човек. В кръвта ми нахлува адреналин и изведнъж ми става ясно, че направих смъртоносна грешка. Никой не знае, че съм тук. Никой няма да ме намери. Не съм въоръжена. Нито пистолет, нито нож, нито лютив спрей — нищо няма да ме спаси. Непознатият обръща глава. Филип ме поглежда. Прочита уплахата по лицето ми.

— Добре ли си?

Аз вдишвам, издишвам. Ще ми трябва още много време, докато успея да свържа мъжа, който през последните дни ме хвърляше в страх и ужас, с моя мъж. Изглежда ми толкова сюрреалистично. Че той седи до мен. Просто така. Ще мине много време, докато свикна с това, че пак е тук.

Оглеждам се.

„Да — казвам си, — точно тук беше.”

Защо е толкова жесток да ме доведе тук.

Докога ще ме кара да си плащам?

Филип слиза от колата. Аз го следвам. Ехото от затварянето на вратата отеква в главата ми като изстрел от пистолет. Стомахът ми се свива на топка, оглеждам се. Луната потапя края на гората в анемична светлина, но почти не успява да откъсне от мрака размитите й очертания. Гората шепти. Филип тръгва към горския път и само след няколко метра чернилката го поглъща. Бързам подире му.

Наблизо се дочува шумолене и пукане, аз се стряскам, главата ми се извърта рязко надясно и едва не надавам вик, когато между дърветата се появяват две големи лъскави очи, които гледат към мен. Застивам точно както прави сърната, която стои там на тънките си крачета и ме поглежда тъжно, преди да изчезне в храсталака. Шепотът на дърветата, виковете на кукумявките, шумоленето на малките птици в храстите — злокобно, тъмно, твърде близо. Кръвта нахлува и бучи в ушите ми, оцветява нощната гора в тъмночервено, струва ми се, че дърветата ми нашепват дрезгаво нещо, и си налагам да се овладея, за да не си запуша с длани ушите като малко, наплашено дете. Едва не се блъскам във Филип, който изведнъж е спрял пред мен.

— Тук беше — казва той. — Горският път. Мислехме, че трябва да е дошъл оттук, мъжът, когото ти прегази. Помниш ли?

Да, мисля си, и кимам. Така трябва да е било.

— Защо ме доведе тук? — питам аз.

— Тук се започна — казва Филип. — Тук ние с теб се загубихме.

Отново кимам, но в същото време се чудя дали това е вярно. Често се бях питала кога започнаха нашите проблеми. След сватбата или още преди това? Когато се събрахме да живеем заедно в тази твърде голяма, твърде скъпа къща, която никога не съм обичала истински — или пък по-рано? При първия спонтанен аборт? При втория? С интригите на Констанца? С раждането на Лео? Или много след това? Много преди това? Или действително тук? Не знам.

— Филип, какво правим тук?

— Бях много самотен през изминалите години — казва той.

Не ме поглежда.

— Понякога те проклинах. Най-често копнеех по теб. По нас. По това, каквото беше преди. Понякога си мислех, че можем да намерим онова, което загубихме.

Затова ли ме е довел тук?

— Завиждам на нас двама ни заради миналото.

Дали си мисли, че можем да започнем отново?

— Но не е толкова просто — казва той. — Сега го разбирам.

— Това ли искаше да ми кажеш? — питам.

Филип тръсва глава. Поема си дълбоко въздух.

— Доколко точно си спомняш онази нощ? — пита ме.

„Твърде добре”, мисля си аз.

— Помниш ли как човекът изведнъж се появи пред нас? — пита той.

— Не — промълвявам. — Както и да е, не внимавах за пътя. Понеже с теб пак се карахме!

Сълзите ми напират.

— Аз също не го видях да идва — казва Филип.

Е, и? Какво значи това? Не понасям това място, искам да се махна.

— И аз не го видях. Мислехме, че не сме го видели по-рано, защото е идвал от този горски път. Но това не е вярно. Не е идвал откъм гората и не е изтичал ненадейно на шосето. Не е вървял и срещу нас по платното. Вече е лежал тук.