Мелани Раабе - Истината

Гласът му е паникьосан.

— Не знам. Просто се появи, изневиделица.

Озъртам се наляво и надясно в гората. Има някаква пътека, установявам, от която трябва да е дошъл. Защо ли карах толкова бързо?

— Трябва да извикаме бърза помощ — казвам. Гласът ми звучи ламаринено, сама го забелязвам.

Филип изравя телефона си.

— Сигурна ли си? — пита той. — И двамата сме пили.

„А човекът и без това е мъртъв”, мисля си.

Колебая се.

— Обади се — казвам накрая.

Филип натиска копчета по телефона си, бави се цяла вечност, така ми изглежда. Слага телефона до ухото си, после го маха, пак натиска копчета.

— Няма достъп — казва накрая.

— Какво?

— Мъртвило.

— Идиот! Мислиш ли, че е смешно?

— Извинявай, аз…

— Добре — казвам. — Прибираме се. Можем и от къщи да подадем сигнал в полицията и в бърза помощ.

Качваме се в колата и докато се отдалечаваме от местопроизшествието, старателно избягвам да гледам в огледалото назад. „Бягство на водача от мястото на ПТП”, гърми в главата ми като удари с чук, „ПТП със смъртен изход. Употреба на алкохол. Бягство на водача”. През цялото време срещу нас по шосето не минава нито една кола. Едва когато приближаваме града, улиците стават отново оживени.

Когато се прибираме, Лео вече се чувства по-добре. Фалшива тревога. Аз го залюлявам и го приспивам. После сядам на дивана. Вторачвам се в телефона. Поглеждам спящия Лео. Поглеждам телефона. Ставам с малкия на ръце.

— Моля те, не го прави — казва Филип.

Обръщам се.

— Той е мъртъв. Нищо няма да промениш — добавя той.

Без да кажа нищо, излизам от стаята, слагам Лео в креватчето му. Усещам зад гърба си Филип, който ме е последвал. После усещам ръката му между плешките си. Това пък защо е, иска да ме утеши ли? Ако не ме беше разсейвал в колата, всичко това изобщо нямаше да се случи.

— Тази проклета вила — казвам. — Такава тъпа идея. От самото начало имах лошо предчувствие да оставям Лео сам!

— Аха, значи сега аз съм виновен? — изстрелва в отговор Филип. — Да не би да съм те карал насила да се наливаш така!

— Все пак бях по-трезва от теб! — изкрещявам аз. — Иначе никога не бих седнала зад волана.

— Обаче седна! И аз, естествено, си помислих, че си годна да шофираш!

— И бях годна! Но никой не може да следи пътя, докато някой до него го залива с гадости! Толкова е типично, че се опитваш да прехвърлиш цялата вина върху мен. Що за невероятен скапаняк си!

И така продължаваме. Лео плаче, ние се караме. До зазоряване.

А на сутринта продължаваме. И Филип повтаря това, което вече бе казал в колата — как бил убеден: майка му била права, че не го обичам и никога не съм го обичала. И аз казвам, че е напълно прав — ако някога съм го обичала, това отдавна е отминало, и че бих предпочела да умра, отколкото да виждам повече лицето му. Замеряме се един друг с каквото ни попадне, не правим само едно: не се предаваме на полицията.

След тази нощ нищо вече не е както преди. Всичко около мен оживя, направи заговор зад гърба ми, за да ми стъжни живота, да ме накаже за това, че се измъкнах от справедливото наказание, да не ме остави нито за миг да забравя какво съм сторила и че вече живея във вражеска среда. Чекмеджета падат върху краката ми, корени израстват от земята точно пред стъпалата ми и ме препъват, кестени се сипят изневиделица по главата ми.

В банята се хлъзвам в малка локвичка масло за душ, която се е събрала на пода само за да ме подхлъзне и да си счупя врата. Докато си бръсна краката, си порязвам прасеца и накрая си блъскам болезнено пръста на крака в ръба на душкабината, която изведнъж се оказва няколко сантиметра по-навътре в помещението, отколкото е била преди. Някак си успявам да изляза жива от банята, блъскам се във Филип, едва не се разплаквам със сълзи, пред очите ми постоянно е безжизненият вързоп на шосето, а Филип пита какво става с мен, аз отговарям: „Нищо”.

Сдобряваме се, заради Лео, както го формулираме, и вече и на двама ни е ясно, че сега, толкова време след нощта на злополуката, няма да викаме полицията и в никакъв случай не можем да се обадим там. Тогава заявявам на Филип, че не искам никога повече да говорим за тази нощ. Той протестира, постоянно иска да я обсъждаме, всичко друго било нездравословно, била му писнала моята задръстеност, моята мълчаливост, понякога се питал дали се е оженил за жена или за мида.

— Ти си като мъж — казва той полунашега, но не му доставям удоволствието да се смея. Настоявам на своето — нито дума повече за проклетата нощ и за проклетата гора и за отвратителното трополене и тръскане. И Филип отстъпва. Аз мълча и той мълчи с мен.