Мелани Раабе - Истината

Как е възможно да не си оставил никакви следи? Как е възможно човек да не остави следи? Нарочно ли го направи? В нелегалност ли си минал? Имал си тайни от мен? Беше ли мъжът, за когото те смятах? Или има неща, които не зная? Неща в твоя свръхбогат, стар и достолепен род, неща в твоя семеен концерн, за които нищо не подозирам? Имал ли си врагове? Бил ли си нечий враг? Имал ли си любовница? Имало ли е някого, когото си обичал повече от Лео и мен? Защото, повярвай ми, това би било добре, съвсем добре. Искам само да зная. Искам само да зная какво се е случило с теб.

Какво се е случило с теб?

А сега?

Дълго време смятах, че не желая нищо по-силно от това да си върна Филип. А сега ми се налага да мисля за нещо, което баба постоянно ми повтаряше: Внимавай какво си пожелаваш. Може да стане истина.

Ние мълчим. Хладилникът бръмчи. Отвън писука някаква нощна птица. Дъските на пода пропукват, сякаш голямата, мъдра къща, в която се намираме, иска да отнеме тежестта на мълчанието между нас. Отмествам поглед от лицето на Филип, съсредоточавам се върху дървото на кухненската маса, върху шарките, прокарвам длан по тях, не зная какво да мисля, какво да правя, какво да кажа. С разума си зная, че мъжът на летището, в колата, в къщата ми, мъжът, който ме преследваше и когото аз преследвах, мъжът, когото бих и комуто крещях, мъжът, който ме заплашваше и когото аз заплашвах, е Филип. Зная го, ала просто не мога да го проумея.

Всичко е толкова сюрреалистично, чувствам се така, сякаш съм само героиня в някаква театрална пиеса, сякаш всеки миг ще трябва да премина през стена от папиемаше и да установя, че масата, на която се подпирам, кухнята, къщата, целият ми свят е само кулиса.

Вдигам поглед, очите ни се срещат. За миг по устните на Филип заиграва лека усмивка и той изглежда почти както преди. Сетне по лицето му пробягва сянка и отнася усмивката, лицето му пак изглежда като това на Непознатия, който завчера… или пък беше по-завчера?… слезе от самолета.

През последните дни бръчките по красивото му лице са станали още по-дълбоки.

Неволно се сещам за едно изречение от Герхард Хауптман, което наскоро прочетох на учениците ми в час по немски език: „Няма нищо тъй жестоко, както отчуждеността на тези, които се познават“.

Когато най-сетне отново съм в състояние да говоря, гласът ми звучи дрезгаво:

— Просто не можех — казвам. — Просто не можех да позная в теб своя мъж.

— Не си можела да ме познаеш? Или не си искала? — отвръща Филип.

Не отговарям. Не зная.

Но си спомням. За седемте години без него. За слънчевото затъмнение, за тайните нощи с Мирко, за това как се простих. И после за този странен мъж с безпощадните очи, който неочаквано слезе от един самолет и нахлу в моя с мъки наново подреден свят. Беше както тогава, когато бях на седемнайсет години и намерих майка ми обесена в кухнята. Промяната в цветовете, студът в костите ми, чувството, че съм опакована в памук.

— Нещо в мен те направи теб — прошепвам аз.

Боря се за правилните думи.

— Беше твърде много — казвам. — Просто беше твърде много.

Нещо в мен те направи теб.

Не мога да го обясня по-добре.

Това е истината.

Филип има красиво лице. Винаги съм смятала така. Той е с тъмна коса. Блед. Кафявите му очи са големи и понякога, когато нещо го зарадва, в тях се появява почти детско изражение. Веждите му обаче придобиват триъгълна форма, когато ги повдигне. Като на Мефистофел в класическата постановка на Гьотевия „Фауст”. Устните му са тънки, но горната има красива извивка, в която се влюбих преди много години.

Ако човек се вгледа внимателно, ще открие всичко. Стига да знае какво трябва да търси.

„Колко е удивително, че всички изглеждаме различно — мисля си аз. — Повече от седем милиарда хора на планетата, и всяко лице е различно. И сме в състояние да го възприемаме като уникално.”

Най-често.

Филип вдига очи, забелязва, че го изследвам, аз извръщам поглед.

В главата ми има много въпроси, твърде много, за да мога да избера един.

Дълго време той не казва нищо. В един момент вече не мога да понеса тишината.

— Сигурно си мислел, че правя това нарочно — казвам накрая. — Че само се преструвам, че не те познавам.

Филип кима.

— Да — казва. — Да, мислех, че го правиш нарочно. Исках най-сетне да говоря с теб за всичко. И недоумявах, когато отказваше да говорим. Не можех да повярвам, че искаш да продължаваш както преди, с подлостите и потискането. Бях извън кожата си. Мислех, че ме отхвърляш от пресметливост. Че преследваш някаква цел с това. Да се отървеш окончателно от мен.