Мелани Раабе - Истината

— Добре, имам идея — каза бързо той. — Ще се договорим за нещо. Определено изречение или дума. И ако някога пак се скараме така, както завчера, и ако ти вече не знаеш дали все още те обичам, тогава ще кажеш тази дума.

— Нещо като кодова дума — отвърна тя.

— Точно така. И ако ми кажеш тази дума, тогава веднага ще се сетя за този момент тук и за моето обещание. И тогава веднага ще престанем да се караме и… ще продължим да се обичаме.

Сара се засмя.

— Хм — изсумтя.

Категоричен знак за съгласие — „хм“.

— Трябва да е дума, която иначе никога не казваме — рече тя. — За да не се изхаби.

Тя са замисли за няколко секунди.

— Мамихлапинатапай — каза накрая той.

— Моля?

— Мамихлапинатапай — повтори той.

— На какъв език е това? — попита Сара.

— Нямам представа. Но веднъж го прочетох някъде. Смята се за най-трудната за превод дума в света.

— Стига бе!

Сара се ухили. Обичаше да се надсмива над суперумния си годеник и го правеше често.

— И какво означава?

— Описва размяната на погледи между двама души, всеки от които предпочита другият да направи нещо, което и двамата искат.

— Това е идеално — каза Сара.

Той се усмихна.

— Мамих… какво беше?

— Лапинатапай — отвърна той.

— Никога няма да го запомня — каза Сара и се разсмя.

В този миг вратата на параклиса се отвори и имитаторът на Елвис, когото бяха поръчали, за да поведе Сара към олтара и по време на церемонията да пее Love Me Tender , ги покани да влязат.

„Колко сме се променили — помисли си той. — За времето между нашата сватба и нашето провалено сбогуване.“ Можеше да види всичко като при монтажа на филм. Първата им среща на брега на Елба. Първата целувка, първото скарване. Предложението — пак на плажа край Елба, на тяхното място, сватбата, детето. Отдалечаването.

Сцената на сбогуването им го бе преследвала цели седем години. Какво означаваше тя — че Сара вече не го обича? Тя ли му бе причинила всичко това? Или беше несправедлив към нея? Дали все още го обича? Би ли го чакала?

Седем години не бяха достатъчни, за да разгадае тази мистерия.

Моят четиринайсет хиляди четиристотин четиридесет и първи ден на земята, помисли си той. Денят, в който се завръщам в дома си, ако го има.

После всичко тръгна много бързо. Кацане. Толкова много хора. Филип се чувстваше като къртица, издърпана на светло. Но той щеше да функционира.

И без това имаше очи само за един-единствен човек. Най-сетне имаше възможността да си изясни нещата. Щеше да погледне Сара в очите и да узнае. Дали се радва да го види. Или напротив. Той щеше да открие.

Истината.

Филип седи мълчаливо насреща ми. На кухненската маса. Няма и една ръка разстояние, а въпреки това ми се струва, че е безкрайно далече.

Толкова сме си чужди, колкото могат изобщо да си бъдат чужди двама души. Зад челото си той крие цяла безкрайна вселена, никога не бих могла да го разбера дори и приблизително.

На перваза на прозореца стои една наша стара снимка. Изглеждаме толкова смешно млади и щастливи. Сега той изглежда така, както се чувствам аз: така, сякаш би трябвало да умре от умора. Плъзвам поглед из кухнята. Пъстрите цветя на масата пред мен са с клюмнали глави, над тях, подобно на ленива луна, виси кръгла лампа.

Отдавна седим така. Трябва ми време, за да проумея. За начало трябва да съединя непознатия мъж с Филип.

Чувствам се шуплеста и чуплива като празна охлювена черупка. Поглеждам Филип. Липсват ми думи.

Мисля си за времето след неговото изчезване. Как се скарахме в деня на отпътуването му, в деня преди това и в деня преди това и в деня преди него. Не си спомням привидните причини, изсмуканите от пръстите аргументи. Вече не ставаше дума за нищо, целта беше само спорът сам по себе си, кой е прав, кой печели, кой кого ще нарани.

Известно време плачех всеки ден, което подлудяваше Филип. Това, което той не знаеше, бе, че не плачех, защото съм тъжна, безпомощна или отчаяна или за да го изнудвам. Ридаех от бяс. Ридаех, защото той ме разгневяваше толкова, че понякога не познавах сама себе си, разгневяваше ме така, че ми идваше да взема нещо, нещо тежко, и да му го метна по главата.

Проумях, че ме вбесява толкова не защото вече не го обичам, а тъкмо защото все още го обичам — но го проумях едва когато той изчезна така внезапно.

Само за една нощ животът ми се промени — вече се състоеше само от надежда и страх и от всички тези въпроси: Къде си, Филип? Защо ни изостави? Какво е станало с теб? Жив ли си? Добре ли си? Мислиш ли още за мен, за своята жена и сина си? Какво се е случило? Убит ли си? Отвлечен? Станала е злополука? Удар? Мозъчен кръвоизлив? Инфаркт? Умрял си някъде и никой не те е намерил? Загубил си паметта си, така, както аз обичам да си го представям? Или си избягал? Криеш ли се? Започнал си нов живот? Там навън ли си някъде? Щастлив ли си? Бих ли могла да усетя, ако все още си жив? Трябва ли да съм усетила, ако си мъртъв? Къде си, Филип? Къде си? Ще се върнеш ли някога?