Мелани Раабе - Истината

Достатъчно често пазачите му го бяха казвали. „Ти ще си изгниеш тук, богаташо — повтаряха те едно и също на развален английски, — никой няма да плати за теб.“

Това само подхранваше омразата му.

Едва след освобождаването си той узна от властите, че никога не е постъпвало искане за откуп.

Сега седеше в самолета, който всеки миг щеше да кацне, и не беше по-умен и по-наясно от преди.

Жена му. Струваше му се странно да нарече така, пък дори и в мислите си, човека, който първо е бил обект на неговите копнежи, а сетне е станал обект на отмъстителните му фантазии. Тя беше чужда.

„Жената“. Така я наричаше той, когато говореше за нея.

Среща след седем години. От Барбара Петри, която го съпровождаше на летището, бе узнал, че жената ще дойде на летището, за да го посрещне. Естествено.

Официалните лица все още не можеха да му кажат нищо точно за причините за отвличането му и пленничеството. Харалд Грим, който му се бе представил като лице за контакти, го беше помолил да прояви търпение. Той и екипът му, както и южноамериканските колеги искали на спокойствие да разровят нещата. Той бил човекът, който щял да му каже дали жена му е поръчала отвличането или не. Скоро.

Не можеше да проумее това — да се върне у дома, без да знае кой му бе причинил това.

Наистина ли е била Сара, искала е да се отърве от него? В състояние ли бе да го извърши? Имаше ли нужния характер? Би ли се справила с логистиката?

Да, много неща се бяха случили. Да, на младини, след самоубийството на майка си, Сара е била няколко седмици на лечение в психиатрия, защото била изгубила връзка с реалността. Но това е било отдавна. Да, в миналото може да е била лабилна, да, може на моменти да бе склонна към екстремно поведение. Но към коварство? Наистина ли бе способна на коварство?

Филип усети, че мислите му се въртят в кръг, подобно на златни рибки в твърде малък аквариум. Имаше само една разлика в сравнение с последните седем години.

Той беше свободен. Той можеше да действа. Той щеше да ги види. Йохан. Бернд. И нея. Жената.

Още само няколко минути. После щеше да я погледне в очите. Щеше да се взре в лицето й и щеше да узнае всичко.

Неволно си спомни за сватбата им.

Лас Вегас, искрящ мираж насред пустинята. Сара едва не се отказа точно преди венчавката. Двамата се пържеха на слънцето, чакаха уговорения час пред малкия бял параклис с огромен надпис отпред Wedding Chapel. America's Favorite Since 1940. Току-що бяха видели да излиза една женена двойка и да отпрашва в огромен розов кадилак.

Филип беше възбуден и пълен с радостно очакване, настроението на този странен, шантав, шумен, ярък град го заразяваше. Сара, за разлика от него, изглеждаше замислена, беше по-тиха от друг път.

— Добре ли си, принцесо? — попита той.

Сара не обичаше да я нарича така, но днес не реагира.

— Някакви мисли ти се въртят в главата?

Тя прокара пръсти през косата си, която бе пуснала свободно над бялата си рокля. Тръсна глава.

— Ами ако станем като всички други семейни двойки? — попита накрая. — Ако някога започнем само да се караме?

Той се досети, че тя все още мисли за спора им отпреди няколко дни, вече не помнеше за какво.

— Ами тогава ще си се караме — отвърна й.

Усмихна се на Сара, погали я по бузата, прокара длан през косата й. Тя го погледна колебливо.

— Накрая ще трябва просто да продължим да живеем колкото се може по-бързо — каза той. — Това е всичко.

Но тя не изглеждаше доволна.

— Ние се обичаме — каза той. — Това е достатъчно.

— Хм — отвърна тя. — Всички двойки, които застават пред олтара, се обичат. Въпреки това накрая далеч не всички успяват… да живеят заедно. — Тя млъкна за миг.

— Проблемът е, че ако се караме така, както завчера, аз напълно забравям, че те обичам и че ти ме обичаш — каза после тя. — А онзи ден дори не ставаше дума за нещо съществено. Щом като вече се караме така за дреболии, какво ще бъде по-късно? Когато имаме деца или ако…

Тя не довърши изречението.

— Ако съм толкова бясна, както онзи ден, тогава всичко ми е все едно, тогава съм способна на всичко… — заключи накрая.

Той я гледаше мълчаливо, не знаеше какво иска да чуе от него.

— Това ме плаши.

— Какво те плаши?

— Когато сме такива — каза тя. — Когато така се забравяме.

— Никога няма да те оставя да забравиш, че те обичам. Обещавам ти.

Погледът на Сара помръкна.

— Не обещавай нещо, което не можеш да спазиш.

Изведнъж отвътре се дочу музика. Бракосъчетанието преди тях отиваше към края си.