Мелани Раабе - Истината

Една събота в разгара на лятото. Градината бе цялата разцъфтяла, черните бързолети даваха прощално представление в небето. Сара бе предложила да си направят пикник в градината и ето че двамата седяха там, в сянката на старата череша. Ягоди и бързо топящ се ванилов сладолед, от време на време някоя спокойно прелитаща земна пчела. Лео лежеше между тях на одеялото, гукаше весело и гледаше светлината, падаща през короната на дървото върху узрелите череши, които Сара все още не беше обрала, за да ги подари на съседските деца. Черешките лъщяха като миниатюрни изкусителни ябълки от рая. От време на време Лео им бягаше, пропълзяваше из тревата в търсене на приключения, посягаше с ръце към пеперуди, смееше се гъргорещо на стръковете трева, крито го гъделичкаха по голите ръце и крака. От време на време те ставаха и го пренасяха обратно върху одеялото.

Сара бе свила косата си на тила в обикновен кок, беше боса, в бледожълта лятна рокля, лявото и ходило бе отекло. Малко преди това бе настъпила една пчела, Филип бе извадил жилото от петата й, после донесе лед за охлаждане. Тя седеше по турски, с книга на коленете, и четеше. Много му се искаше да знае какво чете, но не искаше да я прекъсва, беше го страх, че ако направи някое погрешно движение, мигът ще отлети като подплашена птица. Лео се отдалечаваше, на лов за една особено дебела земна пчела, която се появи иззад храстите цариградско грозде подобно на кръжащ боен хеликоптер, после със силно бръмчене отново се издигна и изчезна в синевата на небето. Филип се учуди колко бърз е вече малкият. Ако го крепяха, можеше да прави по няколко предпазливи крачки. Сара вдигна очи, остави книгата, Филип видя, че чете Хемингуей, сигурно за училище, където скоро щеше да се върне. С няколко крачки тя догони детето, вдигна го високо над главата си, то се разсмя. Филип откъсна за Сара една паричка. Тя прие цветето с благосклонна усмивка, после го изяде, а той се разсмя.

По-късно Сара влезе в къщата, за да приготви вечерята, а Филип поседя още известно време в градината и тъкмо похапваше грозде, когато чу нещо да шумоли в тревата пред краката му. След секунди пред него се появи малка котка на червеникави петна, после още една с кафяви петна. Те се спряха на известно разстояние и зачакаха с погледи, вперени в него. Филип се усмихна.

— Е, какво? — каза той и се загледа в тях, докато те заситниха към него, сетне направиха стъпка назад, пак се спряха, измяукаха тихо, а накрая преодоляха сдържаността си.

Котетата, изглежда, бяха сестри. Нямаха каишки, окото на едното от тях беше мътно и Филип се запита дали не са бездомни.

— Сладки са… котетата — чу той изведнъж тънък глас откъм градинската ограда.

Малко червенокосо момиче с конска опашка надничаше към него през оградата. Къси панталони и футболна фланелка.

— Твои ли са? — попита той.

Момичето тръсна глава.

— Котетата са доста страхливи — каза тя. — На едното окото е повредено. Може би някой е бил лош към него.

Филип кимна със сериозно изражение.

— Да им дадем ли имена? — попита той.

— Те сигурно вече си имат.

— Но ние не ги знаем — каза Филип.

След като дадоха имена на котетата и момичето си отиде, Филип последва жена си в къщата. Когато се върна у дома и влезе в кухнята, Сара изскочи от един ъгъл, метна се върху него и покри изгорялото му от слънцето лице с десетки болезнени целувки. Смеейки се, двамата паднаха на пода.

Това беше неговият дом.

Има ли го все още това място?

Днес е четиринайсет хиляди четиристотин четиридесет и първият ден от моя земен живот. Четиринайсет хиляди четиристотин четиридесет и един пъти да се събудиш. Да отвориш очи. Да изживееш цял един ден и пак да отидеш да спиш. Да лежиш четиринайсет хиляди четиристотин четиридесет и един пъти и да сънуваш.

Той не бе престанал да брои. Толкова пъти се беше питал дали някога пак ще бъде свободен. И ако да, в кой ден от живота си. Тринайсет хилядният? Двайсет хилядният?

Той гледаше през прозореца и се питаше къде се намира, не знаеше. Всичко, което някога бе назовавал свой живот, всичко, от което се състоеше неговата идентичност, бе толкова далече. Детство. Юношество. Любов. Следване. Сватба. Бащинство. Работа. Последните седем години бе прекарал в нещо като преддверие на ада с чакане и оцеляване. Когато в хотела в Колумбия се видя в огледало за първи път след дълго време, се бе уплашил от самия себе си. Взираше се в лицето си и не намираше ни най-малка прилика със своето старо Аз. Не, помисли си той накрая, това вече не съм аз. Съвсем не съм. Така не би го познала дори майка му. Безгрижният идиот, какъвто бе някога, беше изчезнал. Външността му само отразяваше неговия вътрешен свят.