Мелани Раабе - Истината

Спомни си за първия си душ на свобода. Как стоеше там, със самобръсначката и всички необходими неща пред себе си, и гледаше брадясалото си лице. И как не можеше да се застави да се обръсне. Тъй дълго се беше крил зад брадата си, почти седем години. Не можеше да се раздели с нея. Сигурно беше по-добре да бъде внимателен още известно време.

Част от него искаше просто да го оставят на мира. Отпрати психолога, който му бе предложил да разговарят. Не желаеше да вижда никого, нито Сара, нито сина си. Но как можеше да изрази това? Никой нямаше да го разбере. Още когато бе отказал предложението да говори по телефона или по скайпа с жена си и бе помолил да й предадат да не води сина им на летището, го бяха погледнали така, сякаш си е изгубил ума. Толкова ли беше трудно да разберат, че той просто иска да го оставят на мира? Да. Изглежда беше много трудно за разбиране. Изглежда поведението му не беше нормално. Затова той реши да издържи. Вече го можеше. Да издържа и да функционира. Без да завързва ненужни дискусии. Само докато стигне у дома. Само още малко.

Брадата остана. И желанието да се оттегли в своята къща, сам, докато узнае отново кой е и какво иска да прави с остатъка от живота си — и то остана.

Беше си представял всичко съвсем различно. Но не беше като във филм: жертвата на отвличането се завръща у дома, притиска в прегръдка семейството си и всичко е добре. Не беше толкова просто.

Това, от което най-вече имаше нужда, бе един отговор.

А може би още нещо: отмъщение.

Въпросът дали някой, когото беше обичал и комуто бе имал доверие, е възложил отвличането му — това го измъчваше от седем години. Трима души стояха в списъка му и той бе прекарал много време да ги мрази — тези трима души. През вялите пропилени дни, през безсънните отчаяни нощи. Ако имаше нещо там, в своя затвор, това беше време. Бе се заклел в себе си: ако някога излезе пак на светло от тази дупка на края на света, те трябва да си платят. Пожелаваше им да ги тръшне чума — според това кого в момента смяташе за виновен, веднъж единия, друг път другия, после третия.

Например Йохан Кербер — приятелят на баща му. Той го бе притиснал да направи това пътуване, уж щяло да е добре за Филип. Да се откъснел малко от Сара. „Отсъствието засилва любовта“, беше му казал Йохан. И сега го виждаше пред себе си — колко угрижен изглеждаше. Сякаш някога го е било грижа за брачните проблеми на Филип.

Или Бернд Шрьодер. Всъщност Бернд трябваше също да седи в колата, която бе откарала Филип на деловата му среща и от която той бе отвлечен. Но в последната минута Бернд се бе разболял и не можа да излезе от хотелската си стая. Във всеки случай така твърдеше той. Разяжданият от амбиция Бернд Шрьодер да зареже такава важна среща заради някаква простуда? Не беше за вярване.

Така. И накрая оставаше Сара. Дали пък в края на краищата майка му все пак не беше права? Сара го е преследвала само заради парите му? Той съжаляваше, че никога не бе отворил дума за това, което майка му постоянно намекваше. Че Сара била съгласна да го напусне за пари. Винаги й се бе доверявал сляпо. Преди.

Защото, естествено, имаше и добри времена с нея, ала в спомените му те в по-голямата си част бяха избледнели подобно на стари вестници, лежали твърде дълго на слънце. Всичко, за което натрапчиво мислеше по време на пленничеството си, бяха караниците, подлостите — честно казано, и от двете страни. Поне към края между тях вече нямаше любов. Само кръв и сълзи. Наистина ли беше само заради онази ужасяваща нощ, в която любовта им окончателно се бе разрушила? Или тази нощ просто бе изнесла на светло нещо, което твърде дълго бе къкрело под повърхността? Че те са прекалено различни, за да се обичат и разбират истински. Той си спомни колко дълго я бе умолявал да разговаря с него. Как й бе казвал всички тези глупави, отчаяни неща, които обикновено се говорят във филмите. За жени.

„Моля те, поговори с мен…“

„Какво мислиш?“

„Вече не понасям твоето мълчание.“

„Ако някога си ме обичала, тогава…“

Само тази ужасна нощ ли е била? Или техният брак и така щеше да се провали? Дали този брак някога изобщо е бил истински? Той отново и отново си блъскаше главата над тези въпроси. Понякога чуваше ясно гласа на Сара от добрите дни, понякога над всичко доминираше строгият глас на майка му. От година на година все повече се отдалечаваше от Сара и от брака си, докато накрая вече дори не бе в състояние да извика пред вътрешния си взор лицето на жена си. Нищо вече не беше сигурно. Всичко беше възможно.