Мелани Раабе - Истината

— Тогава тя щеше да ми позвъни! — заявявам аз.

— Направила го е — казва Непознатия. — Но се е включила гласовата поща. Вероятно батерията ти е паднала.

Усещам как очите ми се стесняват до чертички. Опипвам задния джоб на дънките си, търсейки мобилния, но не изпускам от поглед Непознатия. Вадя телефона с лявата си ръка, хвърлям поглед върху екрана…

— Сара, съжалявам — казва Непознатия. — Страшно съжалявам за всичко!

Прави крачка към мен, аз неволно отстъпвам назад, но той продължава, застава пред мен, дръпва ме в прегръдката си. Изпъшквам, блъскам го, с една крачка се озовавам до кухненския плот, вече не мисля, само действам, издърпвам нож от поставката, държа го пред себе, но…

Не зная как го прави, движи се неестествено бързо, докато мигна, е пред мен. Сграбчва китката ми, опитва се да ми изтръгне ножа. Телефонът ми пада шумно на пода, аз се отбранявам с всички сили и успявам да се отскубна. Непознатия пъхти, прави крачка назад. Не се колебая нито за секунда, замахвам и го срязвам напряко през гърдите. Той извиква уплашено. Отдръпва се назад, ризата му е разцепена на мястото, където се е плъзнал ножът, блика кръв, напоява плата в червено. Аз примигвам. Правя също крачка назад. Непознатия притиска дланите си върху раната, но е твърде късно.

Аз вече съм видяла.

Прозрението ме удря като с юмрук.

Светът се срива. Вече мога да видя, че той не се състои от атоми, а е изтъкан от безбройни, отдавна разхлабени нишки. И имам чувството, че ако сега дръпна някоя от тях, ще разплета цялата действителност и накрая тя ще легне в краката ми като развито кълбо прежда.

Изпускам ножа на пода.

Има само едно нещо, което мога да направя, което трябва да направя. Събирам всички сили и кураж, останали в мен, и отново пристъпвам към мъжа.

Той не отстъпва, не се отбранява.

Хващам това, което е останало от ризата му, и го дръпвам рязко надолу… и тя е там. Точно под повърхностната рана, която му нанесох. Там е.

Бенката на Филип.

Години наред сънувах това. Отново и отново.

Нощ е. Ние стоим един срещу друг. Светът е опразнен, няма никого освен нас. Адам и Ева. Всички реки, всички планини и езера, всички поляни и гори и пътища и полета и овощни градини и циркови шатри и морета, всичко е само за нас. Не смея да се помръдна, не смея да кажа нищо, понеже ме е страх, че магията ще рухне, ще се пръсне пашкулът, който ни обвива и държи света отвън. Едва не се стряскам, когато Филип вдига ръка и леко, съвсем леко докосва бузата ми. Сякаш иска де се увери, че съм истинска. Затварям очи. Опитвам се да проумея, че стоя тук и Филип ме гали по бузата. Така, както го е правил стотици пъти. Отварям пак очи. Магията рухва.

Той дръпва ръката си като дете, което тъкмо в този миг се е спомнило, че е опасно да пъха длан между решетките на клетката.

Аз се взирам във Филип, той се взира в мен. Дръпвам се назад, усещам се, че тръскам глава и че казвам нещо, не знам какво. Хващам се за облегалката на дивана, за да не пропадна в бездънното, границата между сън и действителност се е разтворила, изчезнали са всяка убеденост и увереност, не разбирам нищо, а същевременно зная всичко.

Инстинктивно отстъпвам още назад. Една крачка, още една. От гърлото ми се изтръгва задушен вик, искам да се обърна, искам да избягам, но май не мога да помръдна, тъй силно се е впила в крайниците ми уплахата.

— Сара! Моля те, остани! — казва Измамника, казва Винсънт, казва моят мъж, казва Непознатия, казва Филип и посяга към ръката ми. Аз я дръпвам.

Погледът ми пада върху телефона, навеждам се, вдигам го, някакво отвличащо действие, сама забелязвам, че е такова, но се чувствам неспособна да се изправя срещу ситуацията. Натискам като вманиачена копчетата, искам да го отблокирам, но екранът не светва. Наистина ли батерията се е изтощила, или телефонът се е повредил, когато падна на паркета?

— Сара — казва Филип.

Аз го поглеждам.

Гледката ми причинява болка. Един непознат, чужд човек. Не я понасям. Изведнъж се сещам за нещо, за най-важното. Зарязвам го там, подтиквана от внезапна мисъл, вървя като автомат, сякаш в гърба си имам пъхнат ключ, сякаш са ме навили с пружина. Трябва да действам сигурно. Трябва да действам сигурно. Да действам сигурно. Лео. Сигурност.

С усещането за неговия поглед в гърба ми излизам със схванати крака от кухнята, влизам в хола, вземам телефона, набирам номера на Мириам, примигвам объркана, когато чувам сигнал „заето“. Затварям, взирам се в телефона в дланта си, потискам потребността си да опитам още веднъж при Мириам, искам да държа линията свободна, за да може тя да ми се обади. Броя до десет, не се звъни. Изругавам, набирам номера на Мириам. Въздъхвам облекчено, когато чувам сигнал „свободно“. Звъни се веднъж, втори път, трети път, никой не се обажда.