Мелани Раабе - Истината

— Говорих с Филип — казва тя.

Усещам как кръвта се смъква от лицето ми.

— Ние с него много се притесняваме за теб — добавя Мириам.

— Какво?

— Ти от седмици си толкова странна.

Прилошава ми.

— Мога ли да бъда съвсем откровена?

От гърлото ми не може да излезе нито звук. Мириам го тълкува като съгласие.

— Сетих се какво ми разказа за майка си — започва тя, прокашля се, допълва: — За самоубийството й.

Не мога да повярвам.

— Ти ми разказа, че тогава си се почувствала толкова зле, че известно време е трябвало да ползваш специализирана помощ.

Моята най-добра приятелка ме е измамила.

— И… ами… Може би тази ситуация сега е подобна. Може би отново ти трябва помощ. Не е срамно да ти помогнат. Филип смята, че…

Край, стига ми. Скачам. Мириам уплашено си поема въздух. Емили избухва в рев.

— Говорили сте зад гърба ми? — казвам.

Мириам отваря и затваря уста. Изобщо не изчаквам отговора й, втурвам се навън.

— Сара! — вика Мириам подире ми. — Почакай де! Къде тръгна?

Хуквам по стълбите към първия етаж, където са детските стаи. „Взимам Лео — мисля си — и се махам оттук.“

Отварям внимателно вратата на стаята на Юстус. Леглата са празни. В първия миг се изплашвам, но сетне виждам в средата на помещението опъната голяма палатка. Едва не заплаквам със сълзи. „Колко идилично — мисля си. — Колко ли е хубаво да спиш в тази палатка.“ Странно, веднага се сещам пак за пчелите и липите. Отварям внимателно ципа, пъхам глава през отвора. Виждам, че и Мартин е легнал в палатката, а Юстус се е сгушил до него. Гледката се забива като нож в сърцето ми. Изглеждат съвсем еднакви — само дето Юстус е по-малък, по-млада версия на баща си. Наблюдавам картината пред мен, плъзвам поглед по планината от одеяла и спални чували, търсейки лицето на Лео, крак, ръка, нещо. После сякаш ме удря гръм. Никакъв Лео, никъде.

И пак чувам гласа на Непознатия: Ти ще загубиш всичко. Сина си. Целия твой хубав живот.

Обзета от паника, хуквам надолу, в основата на стълбата ме очаква Мириам.

— Къде е Лео? — нахвърлям се аз върху нея. Тя само ме гледа.

— Не е ли горе? — пита накрая глухо.

Аз се втурвам покрай нея, вече съм на вратата, когато застивам за миг.

— Трябва ми колата ти — казвам.

— Ама какво ти става?

— Ключът от колата! — изкрещявам й аз.

Мириам е като парализирана, но ми го дава.

— Ама къде искаш да ходиш? — вика тя подир мен, а бебето в ръцете й реве и реве и реве. Писъците му отекват в ушите ми дори когато се качвам в колата на Мириам и се отдалечавам.

Стоя на прага. С чантата през рамо. Взирам се в мрака. Опитвам се да взема решение.

Аз не съм лош човек, мисля си, аз не съм лош човек.

Мисля го толкова дълго, докато почти сам повярвам в това.

„Ако познаваш своя враг и себе си, няма да се страхуваш от резултата от сто битки.“ Не се ли казваше така в „Изкуството на войната“?

Щях да действам съвсем другояче, ако знаех това!

Може и да съм преценил Сара съвсем погрешно, но себе си, себе си познавам.

Затварям вратата.

Оставям чантата на земята.

Не мога да избягам.

Луната свети в наситенооранжево и изглежда тъй близо, сякаш не стои на небето, а виси над съседния двор, готова да бъде откъсната от първия срещнат нощен романтик. На мен тя ми изглежда като зла прокоба. Врани. Мъртви пчели. И кървава луна.

Улиците са пусти, но въпреки това не се движа толкова бързо, колкото искам. Все пак трябва да си налагам да спирам на червените светофари, вместо просто да ги подминавам. През цялото време в ума ми е телефонът в джоба ми, постоянно се надявам той да звънне и Мириам да ми се обади, за да ми каже, че Лео се е появил и че е наред и че само се е бил скрил и че не е съзнавал сериозността на положението и че е искал само да ме накаже… или знам ли какво. Но телефонът мълчи.

Намирам се сякаш в тунел, вече изобщо не възприемам това, което става отляво и отдясно на платното. Ленти от тъмнина и светлина, аз карам. Спирам, включвам, тръгвам, натискам газта, спирам, пак потеглям, фуча през мрака. А после завивам в нашата улица.

Чувството, че всичко е в заговор против мен, се засилва, вече е почти вездесъщо и тъй плътно, та ми се струва, че мога да го откъсна от въздуха като зрял отровен плод. Лекото главоболие, което усещам от известно време, се е превърнало в едва поносим натиск, все едно че буквално са сложили главата ми в менгеме и се опитват да ми изстискат очите от орбитите. Болките са като наказание.