Мелани Раабе - Истината

Какво означава всичко това? Защо Непознатия днес, не, вчера сутринта, се срещна тук с Бернд Шрьодер — един от предишните сътрудници на Филип? Спомням си последната ни среща. Трябва да е било на летния празник, на този тъп летен празник близо година преди изчезването на Филип. Шрьодер бе там с жена си, тя беше бременна, вече не помня името й, Бианка, Беате, Бетина? Помня само, че за първи път след раждането на Лео аз пих алкохол и че танцувах, първо с асистентката на Филип, която винаги съм харесвала, а после с мъжа ми. Пред вътрешния ми взор изниква красивото лице на Филип, винаги малко момчешко за възрастта му, усещам в носа си топлия мирис на кожата му. Той не обичаше да танцува, но въпреки това го правеше от време на време. За мен.

Отпускам се объркана върху стъпалата пред къщата. Замислям се. Бернд Шрьодер беше важен по някаква причина. Защо?

Още веднъж прехвърлям всичко в съзнанието си.

През 2008 година Филип замина в командировка в Южна Америка.

Пътуването трябваше да продължи пет дни.

Филип често имаше работа в Колумбия.

Тези командировки бяха рутинни.

Изпратих го на входната врата.

Той обеща да се обажда ежедневно, както бе обичайно.

Само ден по-късно ми написа есемес, че е кацнал добре и че всичко е наред.

След това не чух нищо повече от него.

Както каза един от неговите сътрудници, придружили го в Колумбия — последният, който го беше видял, Филип бил излязъл, сам, за някаква среща с потенциален инвеститор.

Изобщо не се появил във фоайето на луксозния хотел в Богота, където била уговорена срещата.

Някъде по пътя между неговия хотел и този на деловия му партньор следите му се губеха.

От гърлото ми се изтръгва вик на изненада, когато се сещам. Сътрудникът, който беше видял за последно Филип, беше Бернд Шрьодер. Какво значи това?

Мозъкът ми стачкува.

Това е твърде много. Не зная какви изводи трябва да си направя от всичко. Не е по силите ми. Ставам, тръгвам. Поглеждам към небето, не виждам звезди, нито луна, само враждебна чернилка. Вървя по улицата, ровя из чантата си за носна кърпа, чистя си носа, за миг не внимавам, не виждам мъжа, идващ насреща ми, твърде късно, той ме блъска, аз мърморя извинение, той ми изсъсква „Внимавай, ма“ и ме поглежда злобно. Минавам на червено на отсрещния тротоар, едно приближаващо такси ми свири, срещу мен идват две млади момичета, и двете руси, и двете в къси полички, когато аз едва не се пльосвам, те си шушукат и се кискат.

Заобикалям един мъртъв гълъб, попаднал между бордюра и капака на шахтата, лицата на хората, идващи насреща ми, са затворени. Някой е повърнал върху асфалта.

Аз вървя. Никой не ми обръща внимание, фасадите на къщите ме гледат безразлично от горе надолу, всичко наоколо ми изглежда толкова враждебно, сякаш се намирам в мъртвата зона.

Точно тогава иззвънява телефонът ми. Не е нужно изобщо да го вземам в ръка, и така зная, че е скритият номер.

Боря се със себе си. Да се обадя ли? Накрая се решавам.

— Здрасти, Мирко — казвам.

Инстинктивно.

Не съм го планирала, на практика мисълта ми дойде в същия момент.

Първо по линията настъпва тишина.

— Здрасти, Сара — чувам накрая.

Ръката ми, с която удрях стената, пулсира. В банята, в чекмедже под хавлиените кърпи, открих аптечка и набързо си превързах дланта.

Тя ще се върне, убеден съм. Проумяла е, видях го изписано на лицето и. Тя ще се върне и ние ще сложим край на това.

Стряскам се от звъна на стационарния телефон. Когато влизам в хола, за миг понечвам просто да издърпам кабела от розетката, този звук вече ми лази адски по нервите. Но се овладявам.

— Петерсен.

— Обажда се Грим.

Преглъщам от изненада.

— Мобилният ви е изключен — казва той. — Та затова…

— Няма проблем — промълвявам.

Отведнъж гласът ми звучи пресипнало. Щом ми се обажда по това време, значи трябва да е нещо важно.

— Погрижих се за това, за което ме помолихте — казва той.

— Почакайте — прекъсвам го аз. — Преди да кажете нещо: сигурен ли сте?

— Абсолютно сигурен. Стана по-лесно, отколкото мислех.

— Е, добре. Говорете — казвам.

Той говори, аз слушам. Окаменял съм.

— Ясно — казвам, когато той приключва. — Благодаря, че ми го съобщихте.

Настъпва пауза.

— Има и още нещо — обажда се Грим.

И тогава казва нещо, което срутва моя свят.

Транспортният шум, който прониква вътре, сякаш отведнъж набъбва. Въпреки късния нощен час улицата е задръстена с коли. Жена, шофираща кабриолет, тъкмо устройва клаксонен концерт, понеже един автобус, паркирал във втора редица, е препречил пътя й. Притиснала плътно телефона към ухото си, с бързи крачки се махам от главната улица, влизам в една странична пресечка. Тук също е все още оживено, но сега поне разбирам какво говори Мирко.