Мелани Раабе - Истината

Чувството да натиснеш спусъка, да преодолееш това съпротивление, първия път все още насила и против волята си, втория път — съвсем автоматично.

Инстинкт на убиец.

Истинската Сара.

Отново чувам неговия глас.

Ти знаеш защо.

Неговите думи.

Какво е най-лошото, което някога си направила?

Кажи истината!

Години наред бях заличавала от паметта си спомена за тази фатална нощ. Бях го затваряла дълбоко в себе си. Сега този единствен въпрос го изтласка на повърхността. Чувам гласа на Непознатия като в някаква безкрайна редица. Какво е най-лошото, което някога си направила?

„Да убиеш някого“, мисля си. Аз убих човек. Това е най-лошото, което някога съм направила. Това е най-лошото, което изобщо някой някога е правил, най-страшното, което човек може да извърши на този свят.

Вдишвам дълбоко и издишвам, дразнещата кашлица, предизвикана от спрея, вече е изчезнала, само очите ми все още парят.

Какво да правя сега? Къде да отида сега?

Вече не мога да се върна в къщата си.

Стоя насред улицата и чувствам как короните на дърветата ми правят сянка пред светлината на луната. И точно тогава с ъгълчетата на очите си забелязвам някакво движение. Стряскам се, обръщам се рязко… и се оказвам срещу една лисица. Тя е застинала в движението си и се взира в мен от десетина метра разстояние. Очите й светят в мрака, струва ми се, че долавям червената окраска на козината й, макар да е толкова тъмно, че светът ми се явява само в сиви и сини гами. Хитростта в чертите на муцуната. Лисица. Филип щеше да я хареса, той обичаше животни, аз, за разлика от него, предпочитам да им се любувам отдалеч. Очите им ме плашат, изглеждат тъй, сякаш знаят нещо, което аз не знам. Котки, вълци, лисици.

Животното стои съвсем тихо, изглежда така, сякаш размишлява. „Глупости — казвам си, — животните не мислят, те действат инстинктивно. Малко като теб в последно време.“

Стоя съвсем тихо.

Често съм чела, че в големите германски градове има безброй лисици, но внезапната поява на животното ми се струва като предзнаменование. Лисицата от приказките и басните, които Лео толкова обича. Умната и хитра Лиса с нейните трикове — какво иска да ми каже тя? Може би заради удара в главата ми, когато припаднах, може би заради това, че от няколко дни почти не съм яла и спала, но в този миг очаквам едва ли не лисицата да отвори уста и да ми заговори.

Няколко секунди двете се гледаме, после животното изчезва с безшумни стъпки.

В продължение на няколко минути лежах на тавана в локвата на собствената си пот, слюнка и повръщано и мислех, че ще умра. После съвсем бавно и постепенно конвулсиите изчезнаха, кашлицата стана по-поносима, можех отново да дишам. Замъкнах се в банята и едва когато изплакнах лигите от лицето си, бях в състояние отново да мисля ясно.

Когато на вратата се звъни и там се появява старецът, аз вече функционирам отново.

Някога тази жена ми отне всичко. Няма да допусна да се измъкне от отговорността.

Никога досега нощната улица не ми се е струвала така враждебна. Тъмното е по-тъмно, светлината от уличните лампи е по-анемична. Навсякъде сенки, които посягат към мен, навсякъде павета, които само чакат да се спъна в тях.

Мислите ми постепенно се успокояват. Полезрението ми се разширява малко и забелязвам, че инстинктивно съм вървяла към следваща станция на метрото. Какво търся тук? Електронното табло ми казва, че след около половин час тръгва мотриса към центъра на града. Сядам, хвърлям поглед към ескалатора, който ме пренесе тук долу, а сега пак е спрял. Сигурна съм, че Непознатия не ме е последвал. Че никой не ме е последвал. Но трябва да съм предпазлива. Особено сега, след всички неща, които зная за Йохан, ако са верни моите предположения, тогава…

Ръцете ми настръхват, защото в главата си чувам гласа на Йохан: „Можеш да направиш добри неща с парите на Филип. Можеш да помагаш на хората, ако искаш“.

„Да — мисля си. — А под хората имаш предвид себе си, нали, Йохан? Теб и фирмата ти, която е на прага на фалита, както пишат вестниците. И която искаш да спасиш на всяка цена. Понеже тя е всичко за теб. Защото тя за теб е това, което Филип бе за мен.“

Но щом като става дума за пари, какви са тогава тези приказки за истината, питам се изведнъж.

И в този миг ми се прояснява.

Отвличаща маневра. Толкова е просто. Аз си мислех, че Непознатия цели нещо със своите намеци, с тези свои заплахи. А те, в крайна сметка, бяха съвсем смътни. Нито дума за прегазен човек, за бягство на шофьора, за мен зад волана. Той не знае нищо. Просто е блъфирал. Случайно е улучил в центъра. Откъде е знаел, че имам да крия нещо? Е? Няма ли всеки по нещо? Няма ли всеки угризения на съвестта заради нещо? Само дето при мен той удари джакпота. Или?