Мелани Раабе - Истината

Непознатият мъж стои пред мен, слаб, тъмен образ, взира се надолу към мен. Паниката ме поглъща като желирана смес, аз умирам, сигурно така се усеща умирането. Непознатият мъж идва все по-близо и по-близо, носът ми се изпълва с гробищна миризма на лилии, посягам към предмета в панталона ми, надигам се, държа в ръка оръжието, тежко, студено.

— Махай се! — изхриптявам.

Тъмният образ не спира.

— Никога няма да се отървеш от мен — казва той. — Никога. Докато дишам, това няма да стане.

Той приближава.

Още по-близо.

А в устата ми — вкус на кръв, закашлям се. Сърцето ми бие като чук, ушите ми бучат, светът е червен, яркочервен, заслепена съм, цялото ми тяло е изтръпнало, светът изхриптява нещо в ухото ми и аз вдигам пистолета така, както ми е показвал Филип — с двете ръце. Целя се, натискам спусъка. Два пъти. Стрелям два пъти.

Още в същия момент, в който пръстът ми натиска за втори път спусъка, ми се приисква да върна действието си назад. На мига проумявам, че извърших нещо необратимо. Бясна съм и за секунда не поглеждам към улицата, само едно мигване. В паника съм и се оставям на порива да вдигна оръжието, само за част от секундата. И се случва нещо, което вече не може да бъде поправено.

Непознатия завърта очи, пада назад и остава да лежи неподвижно на полирания под на моята блестящобяла кухня.

„Тя стреля“, мисля си аз, докато тялото ми се удря в пода. Мамка му, тя наистина стреля. Не мога да повярвам. „Знаех си, че е опасна — успявам да си помисля, — но въпреки това я подцених.“

По дяволите, по дяволите, тя стреля.

В помещението е съвсем тихо. Аз се взирам във фигурата, която лежи в краката ми, инстинктивно се дръпвам, препъвайки се, няколко крачки назад, сякаш искам да се дистанцирам не само от нея, но и от моето собствено действие. Блъскам бедрата си в голямата маса, оставям пистолета върху плота, предпазливо, като в забавен кадър. Взирам се за миг в него, как лежи там като грозно черно животно. Стоя и минават няколко секунди, докато разбера какво не е наред.

Но тогава трябва да…

Косата на тила ми се изправя.

Това означава, че…

Преглъщам два пъти сухо, мозъкът ми работи мъчително бавно.

Натиснах спусъка, веднъж, два пъти, Непознатия падна назад.

Но не усетих рикошет.

Но изстрелите не предизвикаха никакъв шум.

Но там няма дупки от куршуми, там няма кръв.

Вторачвам се в Непознатия, който лежи изкривен на пода. Лежи съвсем тихо. После изведнъж виждам как гърдите му се повдигат и спадат, и преди още мозъкът ми да успее да преработи цялата информация, в ушите ми прониква гръмовен шум.

Непознатия се смее. Отваря очи, сяда, изправя се, поглежда ме и се тресе от смях. Смее се и се смее, половин вечност, докато аз го гледам слисана.

— Естествено, изпразних оръжието — казва той.

Аз зяпвам с отворена уста.

— Интересно обаче — добавя той. — Интересното е, че ти натисна спусъка просто ей така.

Млъква за миг, сякаш трябва да превърти още веднъж лентата с този момент.

— Не веднъж, а два пъти.

Аз не зная какво да кажа.

В погледа на Непознатия припламва презрение, лишената му от хумор усмивка е една черта, теглена с остър молив.

— Знаеш ли как се нарича това?

Аз поклащам замаяно глава.

— Killer instinct , инстинкт на убиец — казва той.

Звучи почти като комплимент.

— Такова нещо не може да се научи.

Лицето ми изтръпва напълно.

Той се изсмива ехидно, съзрял изражението на лицето ми.

— Не ми е ясно какво смятате, че знаете за мен, обаче се лъжете! — изкряква той с писклив глас и ми трябват няколко секунди, за да разбера, че имитира мен. — Аз съм просто една майка! Една учителка! Не мога да убия дори муха!

Погледът му е черен от отвращение. А същевременно изглежда съвсем спокоен.

Аз съм загубила ума и дума.

Сащисана съм.

Бях в паника, да, така е.

Но стрелях. Стрелях. Два пъти. Краката ми отново отказват, падам назад, оставам да седя така, на голия под, вече нямам никаква сила в костите си.

— Killer instinct — повтаря Непознатият. — Ето я най-после. Истинската Сара Петерсен. Тя прави каквото трябва да се прави…

Аз преглъщам.

— Без да се съобразява със загубите.

Той ме заплюва.

— Мъжът ти може и да е бил слабак — казва той. — Обаче ти не си.

Гледа ме от горе надолу.

— Не, ти не си — казва.

От очите му е изчезнало всичко човешко.

— Ти си от друго тесто.

— Вие се заблуждавате — изскимтявам аз.