Мелани Раабе - Истината

И Филип казва, че вече не може да ме познае, вече не съм жената, за която се е оженил. И аз за момент се поглеждам отстрани — как крещя и ругая, как удрям с длан волана, тъй побесняла, тъй нещастна. И си мисля: сама не се познавам вече. Теб, мен, а двама ни — съвсем не познавам.

Мълчим известно време. Пускам радиото. Филип го гаси, преди да успея да разпозная песента, която излъчват. Не казвам нищо. Мислите ми пак се връщат при Лео. Съвсем механично намалявам скоростта. Естествено, искам да стигна колкото се може по-бързо при него, но тъкмо заради това трябва да карам по-предпазливо. В колата е тихо. Мирише на мокра пръст, вероятно сме я внесли в купето с обувките си. Аз дишам, успокоявам се. Тихо е, чува се само шушненето на асфалта под гумите.

Бебетата често вдигат температура, казва след известно време Филип, утре Лео сигурно ще си е пак съвсем добре. Аз сумтя. Сякаш и сама не знам всичко това.

Казвам му, че след този стрес утре в никакъв случай няма да отида с него на рождения ден на майка му и че и без това първо трябва да видим как е Лео. А той отговаря, че и без това съвсем не разчитал на мен, че винаги съм си намирала възможност да се скатая от семейните си задължения.

Вече не помня какво отвърнах, зная само, че Филип произнесе едно фатално изречение, което позволи на нещата да излязат извън контрол.

— Понякога си мисля, че майка ми беше права.

Помня как бордюрът се разми пред очите ми, как полезрението ми ставаше все по-тясно, докато накрая можех да виждам само това, което бе директно пред мен. Гневът в главата ми експлодира. Погледнах Филип, самонадеяното му лице, изревах нещо, Филип изрева в отговор, а сетне извика: „Гледай напред, мамка му!“, и имаше някакво странно тропане, и аз инстинктивно ударих спирачки, спрях рязко, през колата премина някакъв тласък, а после отведнъж стана много, много тихо.

„Прегазих нещо“, помислих си аз. Хвърлих поглед към Филип, който ме гледаше с ококорени от ужас очи.

— Това сърна ли беше? — попитах.

— Не знам. Не гледах пътя.

Преглътнах мъчително. Погледнах в огледалото назад. Не можах да различа нищо. Слязох. Чух, че Филип ме последва. Заобиколих колата и тогава го видях. В червената светлина на задните фарове.

Човек. Мъж? Жена? Не знаех. Но веднага разбрах, че човекът беше мъртъв.

Изплувам от спомена.

Отварям уста да си поема въздух.

Недоумяваща.

Ужасът от моите кошмарни сънища, това съм аз.

Как съм могла да го забравя?

Как съм могла да го забравя?

Що за човек съм само, как съм могла да изключа напълно такова нещо?

Какво е най-лошото нещо, което някога си извършила? Това.

Свивам се на кълбо на кухненския под като ранено животно, което с последни сили се е примъкнало до леговището си.

Аз прегазих човек.

Аз убих човек. Тропотът.

Шокът.

Кръвта по ръцете ми.

Спомням си.

Нямам представа колко дълго лежа тук.

Не успявам да стана. Споменът тежи твърде много. Всичко отново е тук, всичко. Не само тази нощ, а след нея. Вината, болката. Няколко седмици след тази нощ в гората, които изживявам, сякаш са увити в памук, и които и сега ми се явяват странно размазани, само един момент е с резки очертания.

Филип и аз в кухнята, седим един срещу друг, Лео спи, Филип пие вино, аз плача в чашата си.

Филип казва: „Постоянно ревеш, спри да ревеш постоянно“.

Аз не казвам нищо. Мълчим един срещу друг, пием.

Сетне Филип казва:

— Спомняш ли си нощта преди нашата сватба? Ти ме попита какво е най-лошото нещо, което някога съм извършил. Понеже искаше да знаеш за кого се жениш. Помниш ли?

Аз кимам.

— Нямах отговор — казва Филип. — Помниш ли?

Допива чашата си до дъно.

— Днес щях да имам — добавя той.

От моята брадичка капва още една капка в чашата ми с бяло вино.

От тогава насетне не проливам нито една сълза.

Жената, която ден след ден ходи в училище и разказва на тийнейджърите за английската граматика и немската белетристика, прави кросове по съседните улици, помага в лагера за бежанци и пазарува за възрастната си съседка, жената, която е самотна майка и се грижи трогателно за своя син, подрежда и урежда всичко тъй възхитително, макар да е имала толкова лош късмет в живота, тази жена е убийца.

Майката на Лео е убийца.

Оглеждам се в кухнята и ми се струва, че виждам всичко за първи път. Сякаш изведнъж съм в състояние да различа истинската същност на нещата. Всичко тук в къщата има душа — това веднага ми става ясно. Тази къща вижда, чува и усеща всичко, запаметява любов и гняв, спорове и помирение, тя е като гъба. Сбърчвам чело. Кутията за сандвичи на Лео винаги ли е била толкова тъмносиня? Босилекът на перваза винаги ли е миришел толкова силно? Светлината от лампата в кухнята винаги ли е била толкова ярка? Разстоянието между хладилника и масата не беше ли по-голямо? Не много, но определено по-голямо? Примигвам. Затварям очи, отварям ги, обаче странното чувство остава. Изгубила съм естествеността на нещата.