Мелани Раабе - Истината

Нещо се е изкривило.

Погледът ми отново попада върху нощната пеперуда, която сега спокойно седи на бялата стена, едно оживяло мастилено петно от психотеста на Роршах.

„Петно от кръв — мисля си, — формата на петно от кръв.“

Стряскам се, чувам стъпки.

„Това ли е — питам се, — заради това ли ме измъчва Непознатия? Заради онази проклета нощ?“

Откъде може да го знае той? Да не би да са ни наблюдавали, нас с Филип? Да не би да сме изгубили нещо на местопрестъплението, което да ни е издало? Прав ли беше Филип? Не бях права аз, като го нарекох параноик, смешник, слабак?

Секунди по-късно Непознатия отново се изправя пред мен. Гледа ме от горе надолу, вижда как лежа на пода разревана, тръска глава, сякаш е съзрял нещо, което в еднаква степен го погнусява и възхищава.

— Самосъжаление? — пита той иронично накрая. — Колко сладко!

После се разсмива.

Аз се изправям, не съм в състояние за нищо повече.

— Знаеш ли — казва той, — не изпитвам ни най-малко съчувствие към теб. Този, за когото наистина ми е жал, е синът ти.

Аз избърсвам сълзите от лицето си.

— Как беше… на колко години е Лео? — пита той.

Прави се, че мисли.

— На осем, нали? Правилно. Осем. На тази възраст децата разбират някои неща. Ти как смяташ, колко време ще му е нужно, за да открие що за човек е майка му?

Взира се в мен, сякаш сериозно очаква да му отговоря. Сетне свива рамене.

Усмихва ми се. Леденостудено.

После се извръща от мен и най-спокойно си налива чаша вода.

„Той е прав“, мисля си аз.

Горкият Лео. Но той не бива никога да го узнае.

Той има само мен, никого другиго.

Вдигам поглед.

Непознатия стои извърнат от мен, тениската му леко се е смъкнала и виждам рязко очертания ръб между загорялата кожа на тила му и по-светлата надолу. Как ми е обърнал гръб. Напълно отпуснат и спокоен. Знае, че ме държи в ръцете си. Знаел го е още от самото начало.

Обръщам се и излизам от кухнята, качвам се по стълбите нагоре, тялото ми се движи от само себе си, без мое участие. Вътре в мен има място само за една мисъл: Лео никога не бива да узнае. Отварям вратата на спалнята ми, отивам до гардероба, отварям го. Трябва да се надигна на пръсти, за да достигна най-горния рафт, където скрих кутията. Избутвам настрана фланелките, опипвам вляво, опипвам вдясно — само текстил и дървеният гръб на шкафа.

Пистолета го няма.

Страхът ме връхлита като треска. Затварям за миг очи. После изваждам една подир друга купчините бельо. И едва не прихвам от облекчение. Все още е тук, кутията, естествено, че е тук, просто съм я скрила твърде добре, това е всичко. Отварям я, оглеждам оръжието, насилвам се да го взема в ръка. Правя го. Пъхвам пистолета в колана на панталона си. Отварям вратата на моята спалня, излизам в коридора и тръгвам да търся Непознатия. Никакъв страх повече, никакви сълзи. Сериозност.

Стоя в подножието на стълбите. Оръжието е запасано в дънките ми. По челото ми се стича капка пот, дрехите ми са полепнали по мен, а въпреки това в костите ми има една студенина, от която просто не мога да се отърва, независимо как се опитвам да се стопля. През някой от отворените прозорци на горния етаж долитат виковете на последните вечерни бързолети, а аз си спомням, че в един предишен живот този звук за мен бе саундтракът на лятото. Пистолетът притиска тялото ми, студен е, но въпреки това го усещам като нещо живо. Хайде, тръгвам.

Кухнята. Тъмносинята кутия за сандвичи върху плота, заслепяващата светлина на лампата, промененото разстояние между хладилника и масата, миризмата на босилека, Непознатия. Гърбът на Непознатия.

— Няма повече да участвам в това — казвам високо.

Той се обръща бавно към мен, поглежда ме. Държи в ръка чаша с вода, поднася я към устата си, отпива на бавни глътки, като ме гледа в очите, сетне оставя чашата.

— Вървете си! — казвам аз.

Той сяда.

— Всъщност къде е Лео? — пита.

Аз съм в състояние само да го гледам втренчено.

— При Мириам, нали? — казва той.

— Не закачайте детето ми — казвам, гласът ми пресеква.

— Не се притеснявай. Ако с теб се случи нещо… Лео сега нали има мен.

Иде ми направо да извадя пистолета и да стрелям в него. Но какво ще стане с Лео? Ако сега превъртя, какво ще стане после с детето ми? Не бива да се оставям така лесно да ме провокира.

— Кажете ми най-после какво искате от мен! — викам аз, макар че ме е страх от отговора.

Нощта. Шосето… Не. Той не може да го знае, невъзможно е. Става дума за пари, все едно колко категорично отрича.