Мелани Раабе - Истината

Той тръсва глава, на лицето му се появява цинична усмивка.

— Наистина ли, Сара? Все още ли искаш да продължаваш така?

— Какво искате да чуете от мен? — изкрещявам или пък си мисля, че крещя, но това, което излиза от устата ми, звучи безсилно и жалко.

— Ти нещо не внимаваш — казва той. — Аз искам истината.

— Каква истина? — питам. — Истината за какво?

— Истината за Филип и теб — изговаря той бавно и натъртено, сякаш говори с инатливо дете.

— Истината за онази единствена нощ — казвам аз.

Нощта. О, боже.

Той не отговаря.

— Къде е мъжът ми? Какво сте направили с него? — питам, опитвам се да се изправя, ала крайниците ми не ме слушат. — Къде е Филип?

— Ти знаеш.

— Не!

Какво става тук, какво?

— Ти го знаеш. Кажи го.

Не мога повече.

— Не зная! — изхълцвам аз.

— Знаеш. Кажи го.

— Не! — изревавам аз.

— Кажи го! Къде е Филип? Ти знаеш! Кажи го!

Изведнъж става съвсем тихо.

Нищо.

Само моят дъх.

Неговият.

Пукането на дъските на пода.

— Вие сте го убили! — прошепвам.

Тялото ми става много леко.

Непознатият ме гледа съвсем спокойно.

— Ти го уби! — казва той.

— Защо ми причинявате това? — изхленчвам аз.

— Ти знаеш защо.

— Заради онзи път! — изкрещявам продрано аз. — Заради онова, което направихме.

Той се навежда към мен с едно плавно движение. Стомахът ми се преобръща.

— Кое е най-лошото нещо, което някога си направила?

Пред очите ми потрепват светлинки.

— Какво си направила? — пита той.

Зейва бездна.

— Какво си направила? Кажи!

Не мога.

— Кажи истината! — изревава гневно той.

Отварям уста. Не мога.

Сетивата ми ме изоставят.

Сега внимателно, съвсем внимателно.

Приближавам се бавно към нея, в първия момент си мисля, че тя само се преструва на припаднала. Тази жена не е цвете за мирисане. Тази жена току-що стреля в мен от упор. In cold blood . Хладнокръвно.

Но тя наистина е загубила съзнание. Напипвам пулса й, не се помръдва. Няколко секунди обмислям какво да правя. Не бива да допускам нито отново да ме атакува, нито да изчезне.

После отивам и отварям вратата, която дели кухнята от градината. В лицето тутакси ме блъсва нощен въздух.

Връщам се в кухнята, хващам под мишниците припадналата жена и я помъквам към градината.

Тъкмо стигам до терасата и от устата й се изтръгва скимтене. Звучи като подплашено дете и усещам почти съчувствие към нея, но се стягам. Филип Петерсен си плати за греховете. Няма причина жена му да се измъкне безнаказано.

Когато идвам на себе си, няколко секунди не мога да разбера къде се намирам и какво се е случило. Около мен е тъмно, не мога да видя нищо. Първото, което възприемам, са шумовете, съвсем близки и ужасяващи. Някакъв крясък, някакво фучене, дълбоко и архаично, така децата си представят дявола. Опитвам се да отворя очи, с усилие успявам. Виждам нещо, движение, опитвам се да се съсредоточа върху това. Фученето спира, настъпва тишина. Съзнанието ми дращи по действителността, прави искри като метал върху метал, сетне пак ми се изплъзва, но аз си пробивам път обратно на повърхността. Примигвам, гледам. Таванът на стаята се е променил, вече не е светъл, а тъмен и се движи… не, глупости. Това не е таванът на стаята, някой е опънал тъмно платно върху мен и това платно е надупчено и пада светлина през многото малки дупчици и… Глупости. Това не е платно, това е нощното небе. Аз съм на открито. Шумовете отново започват, по-диви, по-агресивни, но аз не проумявам откъде идват. За мен ли са? Къде съм? Защо ми е толкова лошо, защо всичко се върти? Пияна ли съм? Болна ли съм? Движа се. Ето я там Голямата мечка, веднъж Филип ми показа как да я разпознавам, накъде отивам и защо? Примигвам. Остра болка в рамото ми ме изтръгва напълно от безсъзнанието и ми става ясно. Аз не вървя. Някой ме е сграбчил под мишниците и ме влачи по поляната. Ранена ли съм? Това санитар ли е? Къде ме носи?

В този момент си спомням всичко.

Непознатия ме влачи по тревата. Дрехите ми са мокри от росата, чувам го да пъхти, това е единственият звук надлъж и шир. Присвивам очи, опитвам се да се раздвижа, вече нямам власт над тялото си. Да не би да ме е упоил? Не. Усещам тялото си, мога да се движа, само за кратко съм била в безсъзнание. Какво е намислил? Къде иска да ме отнесе?

„Градинската къща“, тази мисъл прорязва мозъка ми. Носи ме към градинската къща, ще ме заключи там. Уплахата нахлува в костите ми, изведнъж ми става леденостудено, налага се да напрегна мускулите си, за да не започна да треперя неудържимо. Отново се чуват ужасяващите звуци и ми става ясно, че това са котки, които се бият в една от съседските градини, но това не прави шума по-малко страховит. Изведнъж Непознатия спира. Пренесъл ме е през цялата поляна. Аз потискам риданието си, когато осъзнавам какво е намислил.