Мелани Раабе - Истината

Аз функционирам.

Съсредоточавам се само върху задачата, която ми предстои.

Тя ме изненада. За пореден път. Сега е важно да взема пак нещата в свои ръце. Шести принцип: Действай бързо и опростено.

Котките престанаха да крещят. Поставям тялото на жената в тревата. Отварям вратата на градинската къща. Взирам се за миг в мрака. Просто една барака. Няма прозорец. Долавям очертанията на градински уреди, лопати, гребла. Навит градински маркуч, окачен на кука, кани за поливане, мирише на дърво и торна пръст. Подпирам се за секунда в рамката на вратата, поемам си дъх. Прокарвам длан по метала на резето. Усещам как очите ми се свиват, когато съзирам някакво движение в другия край на градината, до оградата. Взирам се в посоката, откъдето дойде шумът, почти съм сигурен, че от мрака ще се отлепи някаква фигура, ала там няма нищо. Може би животно е изтичало.

Обръщам се, за да вдигна Сара и да я пренеса в бараката. Да я заключа там.

Замръзвам.

Няма я там.

Стискам зъби, челюстите ми изпукват. Адреналин. Поглед в тунела. И само една мисъл: Хвани я! Хвани я. Хвани я.

Тя е вътре, няма къде другаде да е. За няколко секунди съм пак вътре в къщата, поглеждам наляво, поглеждам надясно.

— Сара! — викам.

Кухнята — пуста. Не я откривам в коридора, нито в хола. Долавям някакво въздушно течение. Следвам го. Става ми ясно, че вратата на къщата стои отворена.

Избягала е.

По дяволите.

Поглеждам на улицата пред къщата. Нищо.

Вбесен затварям вратата, обръщам се… и нещо ме улучва с все сила.

Болката експлодира в очите ми, в гърлото ми. Задух. Дезориентация. Хващам се за лицето. Опитвам се да вкарам въздух в дробовете си. Опитвам се да си отворя очите, но паренето е твърде силно. Притискам юмруци върху очните си орбити. Запъхтявам се, свличам се на пода. Падам на колене. Кашлям. Давя се. Плюя. Тялото ми се тресе от конвулсии. „Какво беше това? — мисля си. — Къде е тя? Какво е намислила?“ През болката се опитвам да се концентрирам. Не мога да я видя, обаче я чувам. Тя е наблизо. За момент си помислям, че ще използва шанса и ще ме срита. В главата. В корема. Аз съм напълно беззащитен. Вдигам ръце, за да предпазя главата си. Мобилизирам се. Ослушвам се. Чувам стъпките й. Как се отдалечават. После тишина. Сетне входната врата. После нищо повече.

Луната е пълна и кървавочервена, улицата пред мен е пуста. Около мен навсякъде има хора, дори и да не ги виждам — зад огради и прозорци, но по същия начин бих могла да бъда и на Марс. Съвсем сама съм. В главата ми дрънчи някаква хаотична симфония. Тичам ли, тичам, ръчната ми чанта, която съм съобразила да грабна, се удря в хълбока ми, обута съм само в тънки еспадрили, които в паниката съм нахлузила в коридора. „Ако сега той те спипа, ще те убие — ми казва един глас в главата ми. — Ако сега той те спипа, ще те убие, ако сега той те спипа, ще те убие“. Гласът е писклив и панически, а аз му вярвам. Когато стигам края на улицата, се вмъквам в един вход и хвърлям поглед назад. Той не ме е последвал, не е могъл да ме последва, няма как. Все още съм изненадана. Ефектът на лютивия спрей с пипер, който месеци наред нося в чантата си, беше изпепеляващ. Все още пред очите ми е разкривеното от болка лице на Непознатия. Чувам пъшкането му, все още виждам как той, кашляйки и псувайки, се свлича на земята. Аз също кашлям, очите ми парят, и аз поех малка доза лютив спрей.

Докато все още се опитвам да се осъзная горе-долу, изневиделица иззад ъгъла излита голяма черна кола и профучава покрай мен. Този автомобил ми е познат. Виждам как спира през къщата ми, как вратата се отваря, как от колата слиза мъж. Все едно ме удря гръм. Звукът от затварящата се врата на автомобила отеква в нощта, Йохан — човекът, комуто до неотдавна бих поверила живота си — тръгва към вратата на къщата, без да поглежда наляво или надясно, вдига ръка, за да натисне звънеца. В снопа светлина, който изведнъж прониква навън и осветява лицето му, виждам, че вратата се е отворила. От безопасно разстояние наблюдавам случващото се. Двамата мъже разменят няколко реплики, които не чувам, сетне пак настъпва тишина. Не знам какво очаквах. Може би все още се бях надявала, че Йохан е на моя страна.

Крайниците ми тежат толкова, че ми се струва сякаш влача със себе си оловни тежести на ръцете и краката си. Предателството на Йохан ме пробожда до мозъка на костите. Но това, което ме съсипва още повече, е нещо друго: моментът одеве, в къщата: отново и отново пръстът ми се свива около спусъка, отново и отново виждам Непознатия, гребейки с ръце из въздуха, да пада заднешком на земята. В ушите ми кънти неговият смях, гласът му. Killer instinct — инстинкт на убиец.