Мелани Раабе - Истината

Поглежда ме.

— Вчера проверих — казва. — Червени са.

Двамата мълчим. Отвън минава автомобил с надути бас усилватели, после пак става тихо.

— А мъжът? — питам най-сетне аз.

— Кой мъж?

— Мъжът до автомата за сладкиши. Видях как ти пъхна нещо в ръката.

— Нямаше никакъв мъж.

Тутакси заставам нащрек.

— А, да. Мъжът с фланелката на „Сант Паули”? Той ме попита дали мога да му разваля десетачка.

Толкова банално, толкова просто.

— Хм. А тормозът по телефона? Злобните коментари в интернет?

— Какво?

Филип сбръчква чело.

— Злобни коментари? — повтаря той.

Става ми ясно, че съм допуснала грешка.

Сещам се за Мирко, настоятелността му, неотстъпчивостта му месеци наред, и проумявам, че всички онези обаждания от скрития номер, злобните есемеси, да, вероятно дори и ужасните коментари онлайн биха могли да са от него. Никакъв заговор срещу мен или кампания. Само един обиден мъж, с когото известно време делях легло и когото нелюбезно пропъдих от живота си. Осъзнавам колко порцелан съм разбила, колко много неща ще трябва през следващите месеци да обяснявам, спасявам, слепвам… но в момента искам само да спя.

— Забрави — казвам. — Не е важно.

Изведнъж усещам колко невъобразимо уморена съм.

— Уморена съм като куче — казвам. — Лягам си.

— Трябва да ти кажа нещо — отвръща бързо Филип.

Аз го поглеждам.

— Не може ли да почака до утре?

— Не — казва той. — Това не може.

Става.

Твърде съм изтощена, за да му се противопоставя. Надигам се и го следвам, спирам едва когато ми става ясно, че иска да излезе от къщата.

— Искаш да излезеш навън? Сега?

Той кима.

— Трябва.

Сенките под очите му са толкова тъмни, че кожата проблясва почти виолетово. Но докато аз се олюлявам и едва се държа на крака, той все още се движи уверено и целенасочено. В него има нещо войнишко, мисля си аз. Сякаш е тренирал.

Все още е тъмно, ала раждането на новия ден вече се долавя. Филип сяда зад волана на моята кола, аз се намествам на седалката до него. Той включва стартера, дави мотора при първия си опит да потегли. Изругава тихо, втория път успява и поемаме бавно по улицата. Веднага се досещам къде отиваме и си казвам, че аз бих предпочела да обърна. Ще спра, ще седим мълчаливо, докато слънцето пак изгрее и прогони сенките. Филип ми хвърля един кос поглед, явно улавя мислите ми, но не казва нищо.

Улиците са пусти, след около половин час излизаме извън града. Тишина. Само шумът от двигателя и звуците, които издава колата, докато поглъща асфалта метър след метър. Пътят лъщи черен като лакрицов бонбон. Аз съм на път към сърцето на кошмарните си сънища.

Докато Филип кара колата извън Хамбург и отбива в едно отдалечено шосе, мислите ми се отнасят нанякъде.

Една нощ преди много години. Материята, от която са моите кошмари.

Връщаме се у дома, идваме от къщата край езерото. Нещо се е случило с Лео. Сядаме веднага в колата. И естествено, се караме. И нещата излизат извън контрол.

Гневът експлодира в главата ми, за секунди се разсейвам и не внимавам за пътя, гледам Филип, самодоволното му лице, изкрещявам нещо, той ми изкрещява в отговор, а после вика: „Гледай напред, по дяволите!”, и чувам някакъв странен тропот, и натискам инстинктивно спирачката, спирам рязко и през колата преминава някакъв тласък, и отведнъж става много, много тихо. „Прегазих нещо”, мисля си аз. Поглеждам към Филип, който ме гледа с ококорени от страх очи.

— Сърна ли беше? — питам аз.

— Не знам. Не гледах пътя.

Преглъщам мъчително. Поглеждам в огледалото за задно виждане. Не мога да различа нищо. Слизам. Чувам, че Филип ме следва. Заобикалям колата и тогава го виждам. В червената светлина на стоповете. Човек. Веднага разбирам, че е мъртъв.

— О, боже — казва Филип. О, боже. О, боже. О, боже.

А после пита:

— Мъртъв ли е?

Събирам цялата си смелост и приближавам човека. Смътно различавам лицето, очите му са затворени. Облечен е в тъмни дрехи, лежи ничком. Почти съм сигурна, че ще посегне към мен, щом се доближа, но той не помръдва и когато търся пулса му, не усещам нищо. Нищо. Едва когато дръпвам ръката си, забелязвам, че цялата е в кръв. Вторачвам се в нея, сетне я избърсвам в панталона си. Чувам някакво скимтене, поглеждам Филип и едва тогава проумявам, че то излиза от моето гърло.

Отдръпвам се на няколко крачки от тъмния вързоп върху шосето.

— Да — казвам. — Мъртъв е.

Аз го прегазих.

— Откъде изникна изведнъж? — пита Филип.