Мелани Раабе - Истината

Смръщвам чело.

— Какво?

— Бил е мъртъв, когато сме го прегазили.

Коленете ми омекват.

— Лъжеш.

Филип тръсва глава.

— Норман К., на 41 години, неженен, самотник. Малко преди това загубил работата си. В онази вечер, когато сме били във вилата край езерото, излязъл от жилището си и тръгнал по това шосе, по всяка вероятност с намерението да се самоубие. Тогава някаква кола го ударила и той умрял. Шофьорът избягал.

— Да, аз!

— Не! — казва Филип. — Не ти. Нали ти казах, вече е бил мъртъв! Ти си прегазила мъртвец!

— Откъде знаеш?

— Натъкнах се на статия във вестник, където пишеше, че мъж, избягал от мястото на пътнотранспортно произшествие, се предал в полицията. Просто не можех да се помиря с това, че в онази нощ не повикахме помощ и не се изправихме лице в лице със ситуацията. Аз нося точно толкова голяма вина, колкото и ти. Сега вече знам това. Оставихме горкия човек просто да лежи там. С това не можах да се справя. Всеки случай поръчах проучвания, след като ми стана ясна, че става дума за нашата жертва. Оказа се, че човекът, който е прегазил и изоставил Норман К., е минал на това място около половин час преди нас. Няколко дни по-късно сам се предал в полицията. Не го осъдили обаче, между другото и заради това, че много факти насочвали към извода, че Норман К. бил прегазен от няколко коли…

Новините се сипят върху главата ми като камъни. Стоя дълго там, много след като Филип е млъкнал. Като пребита съм. Плача.

— Защо не ми каза? — питам накрая.

Филип въздиша.

— Опитвах се.

Той прави жест на безпомощност.

— Опитах се два-три пъти, но ти не искаше да чуваш нищо повече за тази нощ, както наричаше случая. Бесен бях. Ами щом е така, няма тогава, рекох си. Живей си още няколко дни с вярата, че си убила човек. Исках да ти причиня болка. Исках да те накажа. Исках да накажа себе си. Не беше правилно, че просто продължихме пътя си. Не беше правилно, че не се обадихме в полицията.

Затварям очи.

— Тогава дойде пътуването ми в Южна Америка — продължава Филип.

В гората нещо пропуква.

— Исках да ти го кажа.

Филип свежда очи.

— След завръщането си.

Чувствам тялото си изтръпнало. Седим в колата, на път към дома. Филип шофира, аз гледам замаяна пътя.

Пътуване. Мълчание. Светлинните конуси на фаровете пред нас. Очертанието на гората в сиви нюанси. Шум на двигател. Натежали клепачи. Зазоряване.

— Кой е Винсънт? — питам най-сетне аз.

— Един приятел — казва Филип. — Най-добрият ми приятел в лагера.

Аз кимам.

Пътуване. Мълчание.

Питам се дали Винсънт е мъртъв, но не казвам нищо. Винсънт е тема за някоя друга нощ.

— Защо искаше непременно да ми попречиш да отида в полицията? — питам. — И без това щях просто да се изложа!

— Исках да избегна шумотевица. Най-вече заради това. Ами ако след всички тези години ти все пак бе съобщила за бягство от местопрестъпление? Можеш ли да си представиш какво щеше да се случи?

Пускам тази мисъл през главата си.

— А тези два дни? Какво значеше това с двата дни?

Сега вече го поглеждам.

— Бяха ми казали, че след два дни щели да знаят дали отвличането ми е било направлявано и платено от Германия или не — казва той.

Нужни са ми няколко секунди, за да обработя тази информация.

— След два дни си се надявал да узнаеш дали съм била аз — казвам.

Филип кима.

Въпросът е направо на езика ми, но не го изговарям. Не искам да зная какво щеше да направи, ако му бяха казали, че съм била аз. Че аз съм му причинила това.

— Защо майка ти те нарича Гройн? — питам вместо това.

Филип въздъхва.

— Дълга история. Ще ти я разкажа някой друг път.

— Това го казваш всеки път.

Той се усмихва накриво.

— Може ли и аз да попитам нещо? — казва.

— Хмм.

— Когато седяхме в градината и ти разказваше за помятанията си и за това колко добре се е държал мъжът ти… Помниш ли?

Аз кимам колебливо.

— Не беше така. Иска ми се да бях реагирал така, но не го направих.

Градът се появява пред нас.

— Защо каза това?

Хамбург се приближава.

— Понеже ти така го помниш?

Ние сме на път към дома.

— Или защото ти се иска да е било така?

След всички тези години, заедно.

— Или и двете?

Аз не отговарям.

Пътуваме. Мълчим.

Слънцето изгрява.

Готов съм за поход. Движа се тихо, в никакъв случай не искам да събудя Сара. Трябва да се махна, трябва да бъда сам. Все още не зная накъде ще тръгна. Да изчезна сред хорските тълпи в Токио? Да търся усамотение в канадските гори? Да гледам морето в Тайланд? Оставям дубликата от ключа върху кухненската маса, където миналата нощ двамата със Сара вечеряхме, търся нещо за писане, в едно чекмедже намирам бележник и писалка. Сядам. Оглеждам се. Замирам за миг, когато виждам детски рисунки на Лео, окачени по вратата на хладилника. Бързо извръщам очи. Толкова много загубено време и никакъв шанс да го наваксам.