Мелани Раабе - Истината

„Всичко е осветено” от Джонатан Сафран Фоер.

Неволно се сещам за нещо, което моята умна баба ми каза веднъж: да си щастлив, това е решение. И си мисля: „Може би и с любовта е точно така. Може би любовта е решение”.

Първо, мисля си, преди години едва не ме удари мълния на един концерт на „Рейдиохед”.

Второ, вече съм финиширала на три триатлона.

Трето, окончателно преодолях Филип.

Едно от трите е лъжа.

Вървя под старите липи на улицата. Техните сънища и мечти ухаят на влюбени земни пчели и отдавна отминали лета. С всяка крачка, която правя, се чувствам все по-силна.

Нощ е. Нещо заспива, друго се събужда. Опитвам се да си представя, че от другата страна на света сега е ден. Често съм си представяла това в най-тъмните часове. Когато вече не издържах. Някъде е светло. Някъде винаги е светло.

Зная какво трябва да направя. Къде трябва да отида. И ако трябва да е така, то и Филип ще е там.

Нощната гледка към река Елба, която се открива оттук, почти не се е променила през всички тези години. Тичах и сега се опитвам да си поема дъх, докато се взирам във водата. Прилича на огромна екзотична змия в мрака. Вода, черна като нефт, само тук-там няколко размити жълти петна — там, където светлините се отразяват в повърхността на реката. Тук няма никого освен мен. Стоя на нашето място. Тук беше. Точно тук. Нашата първа официална любовна среща. И предложението за женитба години по-късно.

Мисля си за първата ни среща: една нощ преди много години. Новолуние. Аз, недоволна от това. Филип, който каза: ама защо, новолуние, това е супер. Така виждаш по-добре звездите. Пикник на нощния плаж край Елба и една пияна Сара, според която бе добра идея да поплува в Елба. Филип, който сметна това за тъпо, но не можеше да я спре.

— Не ходи много навътре. Има течение.

— Само ще си понамокря краката!

Помня как ме засмука течението, помня забавените си рефлекси. Едва когато вече не усещах дъно под краката си, когато потъвах, изтласквах се пак нагоре, пръхтейки, ме обзе паниката. Студената вода в миг ме отрезви, но вече беше твърде късно. Усетих, че ме повлича, не исках да ме повлече, исках вън оттук, вън от водовъртежа, на сигурен бряг, но беше твърде късно. Нямаше бесни вълни, не, не беше това. Само едно бавно, търпеливо, смъртоносно всмукване, което малко по малко ме отдалечаваше от живота. Страх. Тишина.

Но тогава се появи той. Викаше, отначало отдалече. Трескаво, уплашено. А сетне някак си се оказа тук. Хвана ме изотзад. Дърпаше и теглеше. Гребеше и пъхтеше. И се борехме заедно, метър след метър, охкайки и пръхтейки, и студени, толкова студени, и аз чувствах ръката му върху моята, и бях толкова уморена, не можеш повече, мятах се между борбата и отказа, но знаех, че тогава няма да се удавя сама, а и той заедно с мен, затова взех решение, дадох последното от себе си… и по някое време усетих дъно. Течението все още теглеше, дърпаше ме, но не му се оставях. Борех се с него. Докато водата стана плитка, превърна се в плаж, върху който двамата можехме да се свлечем. Дишане. Отмора. Лежане.

Лицето на Филип, бледо на лунната светлина, неговите тъмни очи и коси. Трапчинките му. Филип, който обичаше футбол и сърф, което аз намирах за страхотно, Филип, който харесваше стари гангстерски филми, което аз намирах за страхотно, Филип, който бе вегетарианец и освен „Рейдиохед” най-много обичаше да слуша Ленард Коен, Ник Кейв и Том Уейтс, което аз също намирах за абсолютно страхотно.

— Това беше на косъм — изпъшка той, когато можеше отново да говори.

— Да — казах аз. — На косъм.

— Не е добра идея да се плува тук.

— Не — признах си аз. — Никак.

Погледнахме се един друг в очите и с мен се случи нещо, и аз не зная какво. Моментът се проточи, изведнъж обхвана всичко, всичко, което се бе случило, и всичко, което някога би се случило. Виждах всичко съвсем ясно. Билионите случайности, обстоятелства и дадености, които бяха довели до това, че ни има точно каквито сме и че се бяхме намерили и че бяхме тук, и двамата, точно сега, в тази безкрайна вселена, от всички места и всички времена — точно тук, точно сега, и двамата. Виждах нас двама ни отгоре, бяхме миниатюрни и същевременно гигантски, огромни, и чувствах всичко отвътре, и знаех всичко, което е зад мен, и знаех всичко, което щеше да се случи, и знаех, че точно сега всичко бе точно такова, каквото трябва да бъде, и за един много кратък миг проумях абсолютно всичко, видях всичко, разбрах всичко, видях трилионите клетки, от които се състоеше Филип и които в своя лудешки, вечен и неуморим танц правеха така, че той да бъде точно такъв, какъвто бе, и ни най-малко по-различен. Лудост, помислих си. Абсолютно съвършено и абсолютна лудост.