Мелани Раабе - Истината

Сетне лицето на Филип се доближи до моето. После устните ни се срещнаха. И аз вече не мислех нищо.

Нашата първа нощ, толкова драматична, вода около нас и звездите над нас, моята мокра коса около раменете ми като завеса. Непознатото момче, капки вода в косата му, тишина, само диханието ни, тъмнина. Светът — отведнъж толкова малък, толкова свит в себе си, че вътре остава само място за двама ни. Пашкул от тишина и звезди. И накрая, по някое време, съвсем плахо: една ръка в косата ми.

Стряскам се, когато чувам зад себе си някакъв шум. „Филип”, казвам си и се обръщам.

Но там няма никого.

Когато се връщам у дома, благодаря на госпожа Тайс, която е изпълнявала ролята на детегледачка, изпращам я и се подготвям за нощта. Тъкмо съм се пъхнала в леглото, когато на вратата ми се почуква.

— Да?

Отначало не се случва нищо.

— Ей?

После вратата се отваря непоносимо бавно. На прага стои Лео.

— Врабченце! — казвам изненадано. — Какво има, не можеш да спиш ли?

Той кима.

— Ела тук.

Той отбягва погледа ми.

— Лео, какво има? Искаш ли да спиш при мен?

Той кима с глава.

— Къде е мъжът? — пита той. — Ще дойде ли пак?

— Утре ще поговорим за всичко — казвам. — Съгласен ли си?

Той кима.

— Хайде, ще те сложа в леглото.

Той се унася и известно време го наблюдавам как спи. После отивам в гостната и също си лягам. Вдишвам дълбоко.

Възглавницата мирише на минало.

Болка пронизва гърдите ми.

Изгубих любовта си.

Може би просто има неща, по-силни от любовта.

Страх. Болка.

Времето.

„Но аз имам приятели — мисля си. — Имам това чудесно дете. Здрава съм. Жива съм. Свободна съм. Свободна от миналото, свободна от всички тези тайни. Всичко е осветено.”

И светът прави това, което винаги е правил.

Продължава да се върти.

Водата проблясва съблазнително. Чувам примамливия й вик още със слизането си от колата. Плажът на Елба. Отново плажът на Елба.

И новолуние.

Спирам за малко.

Вероятно трябва да престана да идвам тук, мисля си. Не мога всяка вечер да моля госпожа Тайс да гледа Лео, а и ден след ден да ходя на училище полумъртва от умора, понеже нощем се мотая около Елба.

Освен това ставам за посмешище.

И въпреки това не мога другояче.

Оглеждам се. Сама съм. Както всяка вечер. Той не идва. Идиотска идея — да допусна, че ще дойде.

Днес е за последен път, казвам си.

После, противно на обичайния си навик, тръгвам в противоположната посока. Далеч от водата, към асфалта, хората, улиците. Вървя все по-нататък, градът ме прокарва през своята система като през канал, инстинктивно поемам към центъра, улиците стават все по-оживени, вървя напред-назад, питам се как изобщо ще си намеря колата, все едно, вървя. Всяка крачка ми помага да си подредя мислите, да се отръскам от бремето. Пробивам си път през чернилката. От време на време от мрака на улицата се появяват нощни птици, олюляват се покрай мен, няколко самотници, няколко прегърнати влюбени двойки, тук-там неизбежната шумно ревяща група. А после отведнъж пред мен в мрака изниква светлинна. Вдигам поглед. Кръчма. Една табелка стрелка ми показва пътя. Сигурно съм минала покрай много кръчми, без да ми се е приискало да вляза. Тази обаче е различна, сама не зная защо. Може би ми харесва, защото е толкова безлюдна. Влизам вътре.

Зад тезгяха стои дребничка жена на моята възраст с блед тен на лицето и яркочервена боядисана коса. Тя се усмихва, кимва ми, аз сядам на бара, поръчвам си бира. Тя я поставя пред мен.

— Трудна нощ? — пита.

Отпивам глътка.

— Имало е и по-лоши — казвам, отпивам пак. — Обаче: да. Трудна нощ.

— Мъж ли?

Вдигам рамене, пия. Нямам желание да разговарям.

— Понякога се питам — казва жената — колко велики бихме могли да бъдем, ако тая любов не ни се пречкаше постоянно. Ако инвестираме в други неща цялата енергия, която харчим, за да си намерим партньор или да го задържим. В проекти или в изкуство, или знам ли още в какво.

Оглеждам по-внимателно жената зад бара. Тя е по-млада, отколкото предположих на пръв поглед. Може би е студентка, която финансира следването си с тази работа тук. Просто изглежда по-стара заради дрезгавият си глас. Разглеждам татуировките, покриващи ръцете й. Обичам татуировки. Филип ги мразеше. Заради него не си направих други след малката пеперуда на ханша.

— Има ли изобщо такова нещо — казвам. — Нещо такова като любов?

Жената ме поглежда и сбърчва чело.

Отпивам още една глътка бира, наслаждавам се на горчивия вкус.