Мелани Раабе - Истината

Усещам, че и тримата се чувстват някак си некомфортно, а не зная защо. Дали е заради голямата, достолепна стара къща, която ги потиска. Дали инстинктивно усещат духовете на миналото, които живеят тук с мен и моя син. Дали и те намират това за странно — да ме видят тук в моя дом, а не в училище, както аз намирам за странно да ги наблюдавам този път не като колеги, а като частни лица.

— Ох, колко чудно прохладно е тук вътре — казва Клаудия. — Горещината навън е непоносима, нали?

Мъжете се съгласяват с нея, започва разговор, бариерата е счупена. Получавам комплименти за новата ми прическа, която, изглежда, не изненадва никого — освен ако не го прикриват умело. Аз вземам от гостите цветята и виното, благодаря, пътьом отбелязвам, че Мирко е избрал червени рози, намирам го за странно неподходящо, но разбира се, не го коментирам, а отвеждам всички в трапезарията, поднасям аперитива и се извинявам, че отивам да налея вода на цветята и да погледна яденето. Лео вечеря по-рано и сега играе в стаята си. Всичко е наред.

Когато започвам да подреждам ястията, моите гости тъкмо обсъждат последната серия на „От местопрестъплението“, но набързо, само колкото да преминат към обсъждането на новите колеги в училището ни. Осъзнавам колко силно са копнели стените на тази стара къща да се изпълнят отново с живот. Отдавна, много отдавна, това беше така.

— Такова поведение е невъзможно — казва тъкмо в този момент Клаудия. — Тази жена е постоянно болна, а когато е на работа, се явява зле подготвена. За нея часът по биология означава да пуска постоянно на децата да гледат стари епизоди от „Как се е появил животът“.

Тя изсумтява недоволно.

— А защо отсъства толкова често? — пита Вернер, който явно няма понятие за какво става дума, но въпреки това иска да участва в разговора.

— А, миналата година я нямаше целия срок. Уж била „изпушила“… бърнаут — казва Клаудия.

— Казваш го така, сякаш подобно нещо не съществува — обажда се Мирко.

Клаудия свива рамене.

— Е, разбира се, че го има. Обаче хайде да си го кажем сериозно: аз също се чувствам изпушила. Но не си седя на задника вкъщи заради това. Ами виж Сара. Ако на някого му е тежко, то това е тя! Самотен родител, а и това, което се случи с мъжа й. Обаче Сара ходи на работа!

Клаудия ме поглежда подканващо, да се съглася. Аз не казвам нищо.

— Ти какво смяташ? — напира тя.

— Не съм сигурна — казвам. — Смятам, че зная твърде малко за положението на Катарина, за да мога да давам преценки.

Клаудия се усмихва.

Удивително е. Откакто се случи „това с мъжа ми“, както го нарича Клаудия, хората вече не спорят с мен. Вече не ми казват, че не съм права. Само кимат. На всичко кимат. Сякаш съм се превърнала в някаква морална инстанция, просто защото ми се е случило нещастие и съм го преживяла. Дори хора, обичащи да спорят като Клаудия, просто ме оставят да говоря. Направо да подлудееш понякога.

— Ти просто си твърде добра — казва Клаудия. — Не знам как го правиш.

Успявам да разчистя масата и когато се връщам с десерта, попадам насред поредния рунд от играта „Едно от всичко е лъжа“ — игра, която в момента е любима на нашите ученици. А явно и на учителите.

— Мой ред е — казва Клаудия. — Чакай да видим. А, да. Първо: скочих с парашут. Второ: на младини веднъж след концерт преспах с една рок звезда. Трето: имам шести пръст на левия крак. Едно от всичко е лъжа.

— Рок звездата е лъжа! — казвам.

— Не е — отвръща Вернер с престорено нещастна физиономия. — Това с рок звездата е вярно.

Всички прихват, и докато Клаудия си събува обувките, за да ни покаже миниатюрния шести пръст на лявото си ходило, аз забелязвам как се наслаждавам на тази вечер.

— Това беше голямо зрелище — казва Мирко, след като всички се поуспокояваме. — Добре, сега съм аз.

Той се замисля за малко, хвърля ми един поглед.

— Първо — казва накрая той и прокарва длан през русата си коса. — Говоря перфектно японски. Второ: като тийнейджър спасих човек от горяща кола. И трето: влюбен съм! Едно от всичко е лъжа.

Погледът му гали бузата ми, усещам го, но не гледам натам.

Вернер и Клаудия викат въодушевено. Аз отварям нова бутилка вино.

— Хм… Кажи нещо на японски — казва Вернер.

— Какво например? — пита Мирко.

— Каквото и да е — настоява Вернер.

Мирко разперва ръце в знак, че се предава.

— Улучи от първия път — отговаря той.

— Ти си знаеш, че трябва да останеш завинаги ерген, нали, Ромео? — подмята Клаудия. — Иначе ще разбиеш сърцата на всяка от твоите гимназистки!