Мелани Раабе - Истината

Поемам си дълбоко въздух, приглаждам зад ухото си несъществуващ кичур коса, после разопаковам пилето. То изглежда тъжно и някак смешно, без глава, без пера, толкова разголено. В първия момент ми струва известно усилие да се преодолея и да го пипна, но се мобилизирам. Слагам длани върху мъртвата кожа. Не усещам нищо освен студ, студа на труп. Животът, който някога е бил вътре в това малко, чудновато по форма тяло, отдавна е отлетял кой знае накъде. Отведнъж ми се вижда странно, че стоя тук и планирам да сготвя нещо, което преди време е тичало и е кълвало зърна. После изтласквам от главата си тази мисъл. Това са мисли на Филип, а не мои, след всички тези години все още има мисли на Филип в главата ми. Край вече с това, край.

Вземам пилето в ръце, изплаквам го под течаща вода, подсушавам го с кухненска хартия. Хвърлям бърз поглед върху рецептата, която намерих в една от старите си готварски книги, уверявам се, че съм запомнила всичко правилно.

После накъсвам листата на мащерката, слагам ги в хаванчето, добавям малко сол и много зехтин и започвам да ги стривам. Когато свършвам с това и кухнята вече ухае на подправки, потапям длани в билковото масло и започвам да мажа кожата на пилето. Странно ми е това, което върша тук — едно архаично, окултно действие, билки, масло и мъртви животни. Ритуал на вещица. Гледам сама себе си как изпълнявам всички тези действия — сякаш съм във филм.

Намазах цялото пиле, сега разрязвам лимоните, смачквам чесъна, накъсвам листа от магданоза. С тези неща трябва да напълня пилето. В миналото, преди много години, когато печеното пиле беше любимото ми ястие, правех всичко това, без изобщо да се замислям. Сега се колебая няколко секунди. После се преодолявам. Тъпча лимоните, билките и чесъна в пилето, докато се напълни цялата кухина. Отвътре то е студено, студено и мъртво, на него му е все едно че тъпча цитрусови плодове в това, което е останало от него. Което е мъртво, е мъртво. Което е мъртво, не усеща вече болка. Което е мъртво, не страда. Което е мъртво, е неуязвимо.

Толкова често се питах дали Филип е мъртъв. Не можах да си го представя истински. Понякога, в особено тъмните нощи, почти ми се приискваше той да е мъртъв. Тоест да знам, че е така. Не само да имам някакво бегло подозрение. Край.

Пъхам пилето в загрятата фурна, залавям се да беля картофите. И точно тогава все пак се сещам как се нарича това.

Това съвсем специфично чувство, което ме залива отвътре.

Еуфория. Чувството за тръгване нанякъде.

Лятото се върна. В небето над мен черни бързолети се носят и играят на вятъра. Предният двор с градинката на Мириам ми напомня някак си на градината на любимата ми баба — шарен събор от лалета и далии, рози, магнолии, форзиции. Върху малката морава стои синьо детско колело. С облекчение установявам, че колата на Мартин все още не е паркирана пред къщата. Наистина съм подранила достатъчно, за да се видя с Мириам насаме. Натискам копчето на звънеца. Под него виси керамична табелка, украсена с фигурка на таралеж и надпис с несръчни букви на първолак: „Мама, тати, Юстус и Емили“. Още преди да отлепя пръст от звънеца, Мириам се появява на прага.

— О, боже! — казва спонтанно тя. — Какво е станало с теб?

Не отвръщам нищо, очаквах, че тя ще реагира учудено, може би дори шокирано. Косата има толкова голямо значение за външния вид.

После Мириам се овладява и казва:

— Извинявай. Не исках да кажа това. Изглеждаш…

Тя се колебае, после добавя:

— Изглеждаш страхотно. Различно. Някак по-възрастна, но и някак по-млада. Не зная как да ти го опиша, обаче ми харесва.

Аз я удостоявам с усмивка:

— Благодаря.

— Хайде, влизай — казва Мириам. — Момчетата са горе.

Пристъпвам прага на тази красива, малко хаотична къща, която толкова много обичам. Тук винаги има по някоя захвърлена играчка, винаги стои по някоя ваза с пъстри цветя от собствената градина. До носа ми долита лека миризма на ядене, откъм горния етаж долитат типичните шумове и тропот, които създават играещи момчета, пращящи от енергия.

— Момчета, не дивейте толкова! — провиква се Мириам, ала не получава отговор.

Тя извърта театрално очи, а аз се усмихвам. Толкова обичам да съм тук. Една съвсем нормална къща. Едно съвсем нормално семейство. Емили, шестмесечната сестричка на Юстус, сигурно вече спи мирно в креватчето си, без да се впечатлява от буйството на осемгодишния си брат и най-добрия му приятел.

— Това Сара ли е? — чувам ненадейно гласа на Мартин, а малко след това мъжът на Мириам вече се подава иззад ъгъла, стиснал в ръка някаква бормашина.