Мелани Раабе - Истината

Това е наказание, беше си казал той тогава. Знаех си, че по този начин ще бъда наказан за онова, което сторих, и ето сега — това е наказанието.

Сара се обърна към него, сякаш беше усетила погледа му в гърба си, усмихна се насила.

Попитай ме, помисли си той. Попитай ме дали съм в ред. Как съм, попитай нещо. Задай ми някой от твоите тъпи въпроси, които преди толкова ме нервираха.

Сара обаче мълчеше. За кой ли път. Занимаваше се с детето и не го погледна повече. В дългата й разпусната коса все още личеше следата от ластика, там, където през нощта бе държал косата й на опашка. Искаше му се да я докосне, косата й. На масата стояха пъстри цветя, лютичета, ако не го лъжеше споменът. Единственото цветно петно в едноцветно обзаведеното сметановобяло помещение. Цялата къща беше толкова ужасно бежова, никога преди не беше забелязвал това. Сякаш нещо беше изсмукало цвета от всички предмети. Дълго време двамата не бяха променяли нищо от обзавеждането, което майка му бе създала съвсем по своя вкус. От уважение към Констанца, която, след като се премести в едно по-малко, съответстващо на възрастта й жилище, постоянно се самопоканваше на чай и всеки път се оплакваше и за най-малката промяна в „нейната“ къща. А после по някое време явно и двамата се бяха отказали, бяха се нагодили в кухнята в северен ханзейски стил, в сметановобялата изисканост, която подхождаше на Констанца, но не и на него самия, а изобщо пък не прилягаше на жена му — един много земен човек, която обичаше наситени цветове. Бежова мека мебел, много старинно дърво, по стените — поставени в рамки графики с корабни мотиви. Цветята, които Сара седмица след седмица носеше от пазара, бяха единственото, което придаваше цвят на помещенията.

Той се чудеше, че тя все още намира време за тези дреболии. Красиви, безсмислени дейности. Да купуваш цветя. Да ги подрязваш, да ги подреждаш във вази. Но може би тъкмо тези множество малки, привидно безсмислени дейности я крепяха. Външно всичко си беше както винаги, но нещата бяха загубили своята естественост след онова… онова нещо. Той вече не знаеше нищо. Не знаеше как се гали съпруга по косата или как се целува за довиждане, нито как се играе с едногодишното дете, понякога не знаеше вече дори как се вдишва и издишва. Питаше се кога бе излязъл от релсите до такава степен. Наистина ли в онази единствена съдбовна нощ? Или още преди това?

На раздяла Филип бе изпаднал в адско колебание.

Дали да й каже? Бореше се вътре в себе си. Гледаше как се местят стрелките на кухненския часовник, гледа ги толкова дълго, че накрая стана късно за разговора, който трябваше да проведе. Бе целунал Сара по челото и се беше обърнал, за да тръгне.

Тя открай време имаше една привичка — да го придружи до портата и да гледа подире му, когато той поема на по-дълго пътуване. Толкова пъти бе стояла на портата и бе махала с ръка, докато не изчезне от полезрението й. Той усещаше погледа й, докато се качваше в колата. Виждаше Сара в огледалото за задно виждане, тя ставаше все по-малка, докато се отдалечаваше. В началото намираше това за мило, после му бе станало все едно, а в един момент го сметна за глупаво и смешно, накрая вече дори не го забелязваше. Но в този ден той се зарадва на стария ритуал. Означаваше, че тя все още го обича, а междувременно той бе осъзнал, че това не е нещо, разбиращо се от само себе си. И някак си, точно преди тази кратка командировка, която щеше да бъде напрегната, му се стори хубаво да знае какво ще се случи сега. Този малък, любвеобилен жест, който казваше: без значение какво сме хвърляли един срещу друг, без значение колко пръти е залагала Констанца в нашите колела, абсолютно ми е все едно какво изобщо се е случвало: ние с теб все още функционираме. Аз съм благодарен за това. Така си мислеше той и се беше зарадвал, когато му стана ясно, че все пак е способен на такова вълнение.

Беше прекрачил прага. Усещаше погледа на Сара в гърба си, както винаги, и се бе зарекъл този път да направи нещо, което никога не беше правил, понеже всеки път му се струваше някак си нелепо смешно. Зарече се да се качи в мерцедеса както винаги, да включи двигателя както винаги, да потегли както винаги — а после да спусне стъклото и да помаха с ръка в отговор на Сара. И тя щеше да го види и щеше да знае, че той все още я обича. И щеше да се усмихне. Непринудено. Както преди.

Филип слезе по стъпалата пред къщата, обърна се към Сара, усмихна се… и видя как тя затвори вратата и изчезна в къщата. Просто така. Никакво помахване, никаква Сара. Никакъв ритуал. Никаква утеха. Само една снежнобяла врата с табелка с номер 11 отстрани. Докато се спускаше по стъпалата към улицата, той вече бе успял да усети вкуса на есента във въздуха — миниатюрни частици от първия мраз и разкапващи се листа… както котките подушвали, когато смъртта се приближава до безнадеждно болни хора. Дъждът съединяваше небе и земя в сиви нишки, дебели като пръчките на решетка.